Определение № 2460 от 15.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1304/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. М. Д., подадена чрез адв. Я. Д., срещу определение № 20663/19.12.2024 г. по в. гр. д. № 7338/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 16318/16.04.2024 г. по гр. д. № 54056/2022 г. по описа на Софийски районен съд за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като са увеличени присъдените в полза на ответницата Д. М. Д. разноски за адвокатско възнаграждение от сумата в размер на 2 000 лева до сумата в размер на 6 000 лева. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. „Оценяем ли е искът по чл. 30, ал. 1 от Закона за наследството?“, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 60092 от 30.06.2021 г. но ч. гр. д. № 1507/2021 г. на ВКС, първо г. о.; 2. „Обвързан ли е съда със сключения договор за правна помощ между страните и уговореното възнаграждение? Следва ли при липса на основания първоначално уговореният размер на възнаграждението да се увеличава многократно? Следва ли да се прилага чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните възнаграждения за адвокатска работа при неоценяеми искове?“, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решения на СЕС, обективирани в дела С-427/16 и С-428/16. В законоустановения срок е постъпил отговор от Д. М. Д., подаден чрез адв. Г. Н. и адв. М. М.. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел следното: Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Р. Д., с искане за възстановяване на запазената му част от наследството на общия с ответницата наследодател - М. Д. Т. чрез намаляване на извършени в полза на ответницата завещателни разпореждания. С постановеното от първоинстанционния съд решение предявеният иск е отхвърлен, а в полза на ответницата са присъдени разноски в размер на 2 000 лв., тъй като съдът е намерил, че не са налице доказателства за заплащането на адвокатско възнаграждение в по-голям размер до приключване на устните състезания. С молба от 18.03.2024 г. по чл. 248, ал. 1 ГПК същата е поискала изменение на решението в частта за разноските, като бъде увеличен размерът на присъдените й разноски на сумата от 6 000 лева, тъй като в откритото съдебно заседание на 08.02.2024 г. са представени два броя преводни нареждания, които доказвали плащането на посочения размер на адвокатското възнаграждение. Последната била уважена. Видно от депозирания отговор по чл. 248, ал. 2 ГПК Р. Д. е изложил единствено доводи, свързани с липсата на доказателства за плащане на уговореното възнаграждение. Въззивният съд е съобразил практиката на СЕС по дело С-438/22, съгласно която при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери, но е прието, че същите са ориентир при определяне на справедливото, според правната и фактическа сложност на делото, възнаграждение на адвоката. Оставено без уважение е направеното възражение от жалбоподателя, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е неоценяем. Съдът приел, че когато има за предмет вещни права върху недвижим имот, цената му се определя от данъчната оценка на имота към момента на предявяване на иска (чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК). Посочено е, че стойността на завещаните в полза на ответницата имоти, е в размер на близо 800 хиляди лева. Предвид това, и с оглед на фактическата и правна сложност на делото и извършената работа по защита интересите на ответницата съдът приел, че правилно е определен размерът на присъдените на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора. Вярно е, че размерът на адвокатските възнаграждения, определен съгласно Наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет, не е обвързващ за съда. В този смисъл е Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Според него член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи; както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. Създадената след постановяване на решението на СЕС съдебна практика приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда. Действително, в производството пред първоинстанционния съд предявеният иск е определен като неоценяем, като в срока по чл. 70, ал. 1 ГПК въпросът за цената на иска не е бил повдиган, в резултат на което следва да се приеме, че производството е проведено по неоценяем иск. Предвид изложените по-горе съображения обаче, характерът на предявеният иск не е от решаващо значение за определяне на размера на възнаграждението на процесуалните представители на ответницата, в резултат на което поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Вторият въпрос е съставен от три подвъпроса, първите два от които, относно това обвързан ли е съда със сключения договор за правна помощ между страните и уговореното възнаграждение и следва ли при липса на основания първоначално уговореният размер на възнаграждението да се увеличава многократно, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като въззивния съд не е взел отношение по тях при формулиране на решаващите си изводи. За пълнота на изложението следва да се посочи, че плащането на сумата е било документално установено със съответните банкови документи, които удостоверяват извършването му. Третият подвъпрос, относно това следва ли да се прилага чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения работа при неоценяеми искове е разрешен в съответствие със сочената в изложението практика на СЕС. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е съобразил със същата като е приел, че съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери, като е посочено, че същите могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,