Определение № 4949 от 08.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4060/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба от Г. В. К., понастоящем в Затвора - [населено място], срещу Определение № 2201 от 11.12.2025 г., постановено по адм. д. № 1259/ 2025 г. по описа на Административен съд – София област, с което е оставена без уважение молбата му за освобождаване от разноски (с диспозитив „от заплащане на държавна такса“) и за предоставяне на правна помощ по делото. Частният жалбоподател твърди неправилност на обжалваното определение и иска отмяната му от ВАС с произтичащите от това правни последици. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред Административен съд – София област е образувано по повод подадена от Г. В. К. искова молба срещу Административен съд – София град, с която е предявен иск за присъждане на сума от 1000000.00 евро, представляваща обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от злоупотреба с право и ограничаване на достъпа до правосъдие, изразяващи се в немотивиран отказ за предоставяне на правна помощ, претърпени в периода 14.08.2025 г. – 23.10.2025 г. С оспореното определение съдът е приел, че молителят е получил през 2017 г. като уравнение по съдебно споразумение за развод сумата от 335500.00 лв., дял от общото семейно имущество. С оглед на това, доколкото полученото от ищеца при развода имущество е на значителна стойност, а дължимата държавна такса е в минимален размер от 10.00 лв., съдът е счел, че заплащането ѝ не следва да представлява затруднение за ищеца. Относно искането за предоставяне на правна помощ, съдът е счел, че формално са налице всички предпоставки по смисъла на чл. 23 от Закона за правната помощ, но искането е неоснователно, тъй като е налице хипотезата на чл. 24, т. 1 от Закона за правната помощ - предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, като е съобразил служебно известния му факт, че ищецът води много дела, по които е доказал способността си да осъществява лично защитата си, което е счел за относимо и към процесното дело. При тези доводи е оставил молбата със съдържащите се в нея искания без уважение. Определението е валидно, допустимо и правилно. В първоинстанционното производство е приложено решението на гражданския съд за развода на молителя, в което са посочени цените на общите към развода имоти, поставени в дял на бившата му съпруга, както и че делът на Г. В. К. е изцяло изравнен извънсъдебно преди подписване споразумението за развода. С оглед стойността на този дял, изведена от пазарните цени на имотите и удостоверения факт за получено уравнение на дела, съдът е приел, че дължимата държавна такса е в нищожен размер спрямо получения дял. Що се отнася до искането за предоставяне на правна помощ, съдебният състав е приел, че формално са налице критериите на чл. 23 от Закона за предоставяне на правна помощ, но е обсъдил обстоятелството, че му е служебно известен фактът, че лицето е ищец по множество дела с идентично правно основание, каквото е и основанието на процесния иск, поради което, предвид запознатостта му с процеса, е преценил наличието на хипотезата на чл. 24, т. 1 Закона за правната помощ, според която дори и при наличие на всички предпоставки за това, предоставянето ѝ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето. С оглед горното и приложимите правни норми, се налагат следните правни изводи: Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК предвижда, че съдът освобождава от такси и разноски онези физически лица, за които е признато, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. По молбата за освобождаване съдът взема предвид доходите на лицето и на неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства. Правилно съдът е приел, че частният жалбоподател не отговаря на изискванията на закона за освобождаване от заплащане на държавна такса. Вярно е, че молителят е представил декларация, че не разполага с доходи към момента, няма наеми и възможности за осигуряване на доходи. Същевременно обаче правилно съдът се е позовал на уравнението на дела му при развода, което е несъразмерно високо спрямо дължимата държавна такса и е оставил искането за освобождаване без уважение, като в случая следва да се приеме, че е налице хипотезата „други констатирани обстоятелства“. Правилно е определението и в частта, с която е отказано предоставяне на правна помощ. За конкретния вид дело липсва предвидена от закона задължителна адвокатска защита. В този случай, предвид това, че се касае за исково производство от административен характер, преценено следва да бъде наличието на втората съвкупност от предпоставки, а именно дали страната по делото разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. При извършената преценка съдът достига до извод за липса при условията на кумулативност на всички три предпоставки, предвидени от закона. Дори ищецът, като страна по административното дело, да декларира, че не разполага с имущество, което да бъде източник на доходи, които да послужат за заплащане на адвокатското възнаграждение, а желае да има процесуален представител, то не се доказва наличието на третата кумулативна предпоставка за предоставяне на правна помощ – „интересите на правосъдието да изискват това". За да достигне до този извод, настоящият състав отчита обстоятелството, че производството се развива при действие на служебното начало, поради което съдът е длъжен, при надлежно сезиране, да осъществи процесуално съдействие на страната за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса, включително да събере доказателства. Съдът правилно е приел, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, като не е в интерес, с оглед изложеното, и на правосъдието. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за предоставяне на правна помощ. Воден от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,