Определение № 324 от 01.07.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на А. И. А. против определение от 12.05.2010г., по ч. гр.д. № 163/2009г. на ВКС, ІІ-ро гр.о., с което е оставена без разглеждане, като недопустима частна жалба вх. № 3607/15.04.2010г., подадена от същата против определението № 214/14.05.2009г. постановено на основание чл. 278, ал.4, във вр. с чл. 280, ал.1т.3, във вр. с чл. 288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване. Жалбоподателката счита, че определението е постановено защото частната жалба е просрочена и развива съображения за спазен срок. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. о., като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, тричленен състав на ВКС е приел, че определенията по чл. 274, ал.3, във вр. с чл. 278, ал.4, чл. 280, ал.1 и чл. 288 от ГПК не подлежат на касационно обжалване, тъй като законодателят не е предвидил изрично такава възможност, а и защото с тях се преценява единствено дали са обосновани предпоставките за допускане до касация, но не преграждат развитието на производството дори когато не се допуска касация. Определението е правилно. Съдът не е приел, че частната жалба е просрочена, поради което доводите за спазен срок са неотносими към мотивите в обжалваното определение. Затова съдът не ги обсъжда. Приетото от съда, че определенията по чл. 288 от ГПК и по чл. 274, ал.3 от ГПК, когато не се допуска касация не подлежат на обжалване е съобразено с процесуалния закон. С влизане в сила на новия ГПК от 01.03.2008г. касационното обжалване включително и на определенията и разпорежданията от задължително със законова регламентация на изключенията, премина във факултативно. Преценката относно това кои определения и разпореждания подлежат на касационно обжалване е предоставена от законодателя на ВКС, като са очертани само критериите за селекция в нормата на чл. 280, ал.1, т. 1-3.от ГПК, към която препраща чл. 274, ал.3 от ГПК.. Те са различни от основанията за касиране определенията по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, по наличието на които съдът се произнася само ако допусне до разглеждане по същество частната касационна жалба. На обжалване, съгласно чл. 274, ал.1 от ГПК подлежат две групи определения – тези, които преграждат развитието на делото и тези, за които законодателят изрично е предвидил обжалване. По аргумент от чл. 278, ал. 2 и 3 от ГПК, общото между двете групи определения е това, че с тях се разрешава по същество въпрос, касаещ предмета на спора, или надлежното упражняване на процесуални права, което е предпоставка и за постановяване на правилно решение, респективно на правилно определение. Във всички тези случаи, съдът се произнася по конкретния казус, изхождайки от установеното по делото, предмета на спора и страните и решава по същество поставения с частната жалба въпрос.. С определението по чл. 288 от ГПК, респективно с това по чл. 274, ал.3 от ГПК, когато се преценява дали определението да се допусне до касационен контрол, съдът не разрешава конкретен правен спор. Това определение има за предмет единствено преценката дали жалбоподателят е обосновал общото основание за допускане до касация – дали е формулирал правен въпрос, разрешаването на който да обуславя крайния изход и дали този въпрос е разрешен при наличие на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал.1 т.1-3 от ГПК. Изводите на съда при тази преценка не са пряко свързани с предмета на конкретния спор, а с това как формулираният от жалбоподателя правен въпрос е разрешен от въззивния съд и как той се разрешава в съдебната практика – задължителна такава, или практика на съдилищата и дали изобщо има съдебна практика по поставения въпрос, дали тя е все още актуална и т.н. Преценката е свързана с обобщаване на практиката по поставения абстрактно правен въпрос и не касае пряко разрешаването на правния спор, предмет на делото. По поставения правен въпрос, съдът се произнася с решението, или с определението по чл. 274, ал.3 от ГПК само ако прецени, че е обоснована някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1 т.1-3 от ГПК. В този смисъл определението по чл. 288 от ГПК независимо дали с него се допуска касационно обжалване на решението, или не, респективно на определенията по чл. 274, ал.3 от ГПК, когато не се допуска касационен контрол, нямат характера на правораздавателен акт. Затова те не подлежат на обжалване, щом и законодателя изрично не е предвидил такова. По изложените съображения, определението, с което е върната частната жалба против определение, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение, с което е потвърдено определение за прекратяване е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение