Решение № 1889 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11985/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. А. М., гражданин на Сирия, чрез пълномощника му адвокат Т. Лисичкова против решение № 30731/19.09.2025 г., постановено по адм. дело № 11974/2024 г. по описа на Административен съд – София град. Оспорва се изводът на съда, че по отношение на лицето, търсещо закрила, не се установяват законовите предпоставки за предоставяне на статут на бежанец и на хуманитарен статут. Според касатора не е взето предвид, че оспореният административен акт е постановен в нарушение на чл.13 от АПК и в нарушение на принципа „забрана за връщане“ по чл.33 от Женевската конвенция от 1951г. Изложени са оплаквания за неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на съдебното решение. Ответникът, председател на Държавна агенция за бежанците (ДАБ), редовно призован, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт Кръстева оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след служебна проверка по чл.218 от АПК, е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София град в производство по чл. 84, ал. 3 във вр. чл. 75 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отхвърлил жалбата на М. А. М., непридружен непълнолетен по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗУБ, срещу решение № 11666 от 08.11.2024 г. на председателя на ДАБ при Министерски съвет, с което е отказано да му бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови решението си, съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган по чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, съдържа всички задължителни реквизити и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Ответният административен орган е спазил и всички изисквания на Закона за закрила на детето и Допълнителните разпоредби, към които препраща § 1, т. 11 от ДР на ЗУБ, както при провеждане на административното производство, така и при постановяване на оспорения административен акт. Заявителят е ползвал специализираната помощ на упражняващ адвокатска професия и на социален работник от отдел „Закрила на детето“ към Агенция за социално подпомагане. От фактическа страна е възприета дадената информация в хода на интервюто от търсещия закрила М. А. М., че е напуснал Сирия месец преди да влезе на територията на България заедно с братовчед си С. А. и още няколко познати. Преминали са нелегално през Турция с помощта на трафикант и след това са влезли в България на 06.07.2024 г. Като причина за напускане на държавата си по произход М. М. е посочил, че се е съобразил с волята на баща си заради войната в Сирия. Уточнил е, че редовната армия е превзела [населено място], където са живели. Искали са да мобилизират баща му и това е станало причина да напуснат селото. Посочил е, че е живял в [населено място] до [възраст] възраст, след което заради войната са се преместили в [населено място], област Идлиб, населено предимно с кюрди. Уточнил е, че са общо 14 деца, но баща му има и втора съпруга. От рождената си майка има 4 братя и 4 сестри. Кандидатът за закрила е заявил, че в момента всички членове на разширената му фамилия живеят в лагер в Идлиб. Заявил е, че желае да остане в България, за да не бъде мобилизиран в армията. Посочил е, че е учил до шести клас, след което е работил като общ работник - хамалин. Категорично е отрекъл да е членувал в политическа партия или организация, да е задържан или осъждан в държавата си по произход, както и да е имал проблеми с официалните власти, включително такива по повод изповядваната религия или етническия си произход. Споменал е, че не иска да бъде мобилизиран, защото е бил свидетел на последици от бомбардировки, включително е загубил близки родственици. Анализирайки подробно бежанската история на чужденеца на база даденото от него интервю пред административния орган, както и другите, събрани хода на производството доказателства, съдът е стигнал до извод за съответствие на решението на председателя на ДАБ с материалноправните разпоредби на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Приел е, че по отношение на М. А. М. не съществуват реални заплахи от каквото и да било естество – липсват данни да е имал проблеми с властите, които да обосновават у него основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или партия и др. Чужденецът не е бил лично преследван в Сирия, поради което не са налице основания да му бъде предоставен статут на бежанец по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Съдът е споделил становището на административния орган за липса на основания за предоставяне на М. А. М. и на хуманитарен статут, доколкото по делото не се доказва осъществяването на нито една от хипотезите по чл. 9 от ЗУБ. Събраните по делото доказателства не сочат на наличието на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция (чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ), или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание (чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ), или тежки заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в държавата му по произход - Сирия в случай на въоръжен конфликт (чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ). Самият чужденец не навежда факти и твърдения за наличие на основанията за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9 от ЗУБ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен и подробен анализ на приобщените по делото доказателства, както и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК и напълно се споделят от настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение. Неоснователен е доводът на касационният жалбоподател за неправилна преценка от съда на фактите, свързани с личното положение на молителя и опасенията му от преследване във връзка с реалната ситуация в страната му по произход. След подробен анализ на събраните писмени доказателства и изложената от чужденеца бежанска история правилно първоинстанционният съд е приел, че по отношение на касатора не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец, изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Изнесените от М. А. Е. факти в бежанската му история не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата му по произход. В проведеното интервю чужденецът е заявил, че е напуснал Сирия по решение на баща си, за да не служи в армията. По отношение на него не са били отправяни лични заплахи от субекти на преследване по смисъла на закона, не е бил арестуван, съден или осъждан, не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. Основателно съдът е приел, че наведените от молителя причини да не желае да се завърне в Сирия, не съставляват основания за предоставянето на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ и по-скоро са от личен и икономически характер. Обсъден е и доводът за общата обстановка на несигурност в страната заради войната и е приет за недостатъчен да аргументира преследване. Събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От съдържащите се по делото справки се установява, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. Поради всичко изложено крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. Обосновани са и изводите на Административен съд София град за липса на материалноправните предпоставки, необходими за уважаване молбата на М. А. М. за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства М. да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ или пък на тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съгласно Решение на съда на ЕС (голям състав) от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07 съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Значението на понятието" въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено в цитираното по-горе решение на СЕС по дело С- 465/07 и доразвито (доразширено относно субектите, участващи в този конфликт) в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт (бил той международен или вътрешен) безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Всичко гореизложено налага извод, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95, съответно - за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В конкретния случай не е налице кумулативното наличие на всички, изброени по-горе, предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. От съдържащи се по делото справки относно актуалното положение в Сирия се налага извод за значително успокояване на обществено-политическата ситуация конкретно в област Идлиб, за което свидетелстват и данните за завръщащи се сирийски бежанци, посочващи тази област като тяхна провинция на произход. Затова правилно и обосновано е прието от решаващия съд, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От данните в справките се установява, че не е налице повсеместен въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Ноторни факти са наличието на убедителни съобщения за премахване от преходната администрация в Сирия на задължителната наборна военна служба, освен в ситуации на национално извънредно положение. Самата наборна военна служба е легитимно право на държавата и като цяло не би отговаряла на изискването на чл. 9 от Директива 2011/95/ЕС. С оглед на това може да се приеме, че районите в провинция Идлиб, където се намира местоживеенето на роднините на касатора, не се характеризират с безогледно насилие в резултат на вътрешен военен конфликт, което е на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие там, нито че територията на цялата страна е обхваната от такъв вътрешен конфликт. В този смисъл не са налице обстоятелства, които да обосноват необходимост от предоставяне на кандидата на хуманитарен статут. Дори да се приеме, че все още има конфликт, не се установява такова висока степен на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че чужденецът, върнат в държавата му по произход в качеството му на цивилно лице, поради самият факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Настоящият съдебен състав съобрази основното правило, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07, с което се въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на жалбоподателя се характеризира с липса на каквито и да били основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такъв не е установен по делото, поради което по отношение на него не следва да намерят приложение както чл. 8, така и на чл. 9 ЗУБ. Постановеният в този смисъл административен акт е съобразен с всички нормативни критерии и установената практика на ДАБ и ВАС, поради което не противоречи на принципите на последователност и предвидимост, регламентирани в чл.13 от АПК. Макар към момента на постановяване на административния акт, предмет на съдебен контрол, непридруженият непълнолетен заявител вече да е навършил пълнолетие, по отношение на него е обсъдено приложението на разпоредбата на чл. 15, ал. 4, изр. второ Закона за закрила на детето, както и задължението за извършване на преценка на най-добрия му интерес по смисъла на § 1, т. 11 от Допълнителните разпоредби на ЗУБ във вр. с § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България ЗУБ (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение, а усложнената политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си такава опасност. Преценката за предоставяне на исканата международна закрила следва да обхваща и цялостното поведение на чужденеца, което в процесния случай не обосновава извод за лице, нуждаещо се от търсената закрила, а за икономически мигрант по смисъла на глава II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, издаден от службата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации. От съществено значение в тази насока е и обстоятелството, че ответникът, въпреки декларираното желание пред интервюиращия орган да остане в Република България, след като е напуснал сигурната зона на настаняване е с неизвестно местопребиваване. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,