Определение № 4962 от 18.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1371/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 248, ал. 3, изреч. второ от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по две частни жалби срещу Определение № 9556/06.11.2023 г., постановено по адм. дело № 7998/2023 г., с което е изменено протоколно Определение №148/02.10.2023 г., постановено по адм. дело №7998/2023 г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/, като на основание чл.143, ал.4 АПК, Р. Панамска е осъдена да заплати на Н. Вакъвлиева и И. Вакъвлиев сумата в размер на 1000 (хиляда) лева - разноски по делото. Частният жалбоподател - Р. Панамска, чрез пълномощник адв. В. Григоров, оспорва определението относно размера на присъдените разноски от 1000 (хиляда) лева. Изложени са съображения, че разноски би следвало да се присъдят на заинтересованите страни дори и в хипотезата на прекратяване на производството, но възразяват по отношение на определения размер, съотнесен при условията на чл. 8, ал.3 от Наредбата № 1 / 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения /Наредбата/, в който текст е посочена сума на минимално възнаграждение за един адвокат за представителство по административни дела без определен материален интерес. Поддържат становище, че в случай на уважаване на възражението им за прекомерност, разноски за един адвокат на заинтересованите страни, би следвало да бъдат уважени при условията на чл.9, ал.1, във връзка с чл.8 от Наредбата. Частните жалбоподатели - Н. Вакъвлиева и И. Вакъвлиев обжалват определението като неправилно и искат същото да бъде отменено и на тях да им бъдат присъдени разноски в размер на 2000 /две хиляди/ лева. Относно направеното възражение за прекомерност на ответната страна намират, че първоинстанционният съд неправилно го е приел за основателно. Навеждат доводи, че всеки от тях е констиуиран като заинтересована страна и предвид общите им интереси, то и защитата им е осъществена общо. Поддържат, че първоинстанционният съд е приложил неправилно нормата на чл. 78, ал.5 ГПК относно въведената забрана за присъждане на разноски в размер по – нисък от минимално предвидения в Наредбата, съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като прецени доказателствата по делото и изложените съображения в частните жалби, приема за установено от фактическа и правна страна на спора, следното: Частните жалби като подадени от надлежни страни, имащи правен интерес от обжалването, в срока по чл. 230 АПК, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт по чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК, са допустими, а разгледани по същество са неоснователни. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по молба с вх.№35211/05.10.2023 година по регистъра на АССГ, подадена от процесуалния представител на Н. Вакъвлиева и И. Вакъвлиев, с искане постановеното по делото прекратително определение от 02.10.2023 година да бъде изменено в частта за разноските. Първоинстанционният съд намира искането за допустимо, като подадено в срока за оспорване на прекратителното определение, от легитимирана страна и при наличие на списък по чл.80 ГПК, вр.чл.144 АПК. Разгледано по същество, искането е прието за частично основателно, до размера на 1000 лева от заплатеното общо възнаграждение в размер на 2000 лева. Обоснован е извод, че Н. и И. Вакъвлиеви са заинтересовани страни с общи интереси, а защитата им е осъществена общо от адв. Велчева. По делото е проведено едно съдебно заседание с участието на пълномощника на заинтересованите страни. Първоинстанционният съд намира, че формализмът не може да създава основание за неоснователно обогатяване. По тези съображения приема възражението на жалбоподателката за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, вр.чл.144 АПК, направено в с.з. на 02.10.2023 година, за основателно, поради което намалява заплатеното възнаграждение до минималния размер от 1000 лева, установен в чл.8, ал.3 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Приложимата към казуса редакция на чл. 143, ал. 4 (изм. ДВ, бр. 15 от 2021 г.) АПК предвижда, че когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен. Нормата не прави разграничение по отношение на основанието, на което е прекратено съдебното производство. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Тя има санкционен характер срещу субекта, предизвикал спора. Същността на отговорността за разноски, уредена в нормата на чл. 143, ал.4 АПК, е те да бъдат заплатени на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно, включително и с прекратяване на производството по делото, при своевременно заявена претенция за това. Правилно първоинстанционният съд е извършил оценка на действителната фактическа и правна сложност на правния спор, съотнесена към осъществения вид дейност от процесуалния представител на конституираните заинтересовани страни. Предвид горното, касационната инстанция намира за неоснователни възраженията на частния жалбоподател Р. Панамска относно неправилно приложение на разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Наредбата № 1 / 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., е прието, че: 1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики; 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. По изведените съображения, касационната инстанция намира за неоснователни възраженията на частните жалбоподатели Н. и И. Вакъвлиеви относно неправилно приложение от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК относно въведената забрана за присъждане на разноски в размер по – нисък от минимално предвидения в Наредбата, съобразно чл. 36 ЗА. Предвид горното, съдът намира, че размерът на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение напълно отговаря на характера на производството, на сложността на правните и фактически обстоятелства и установявания, и на обема на реално осъществените от адвокат Велчева процесуални действия. В контекста на изложеното, Административен съд София - град е постановил правилно определение, което при липса на основания за неговата отмяна следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,