Определение № 92 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4648/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена от В. Д. А., чрез адв. З. П. В., частна жалба против определение № 2069 от 19. 10. 2018 г. по в. гр.д. № 286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на В. Д. А. по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 903 от 27. 06. 2018 г. по гр. д. № 286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, 7 гр. с-в, в частта за разноските чрез намаляване размера на разноските, които молителката е осъдена да заплати на останалите двама съделители, и чрез осъждане на останалите двама съделители да й заплатят пълния размер на разноските, направени от молителката. Ответниците по частната жалба Ц. К. П. и А. К. П. не изразяват становище по същата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, прие следното: Частната жалба е допустима и частично основателна. Не са били налице основания за намаляване на разноските, които В. А. е осъдена да плати на Ц. П. – 100 лв. Във въззивното производство въззивницата Ц. П. е направила разноски в размер на 2008, 50 лв. (903, 50 лв. такса за въззивно обжалване, 800 лв. за адвокатско възнаграждение, 80 лв. за едночленна съдебно-техническа експертиза и 225 лв. за тричленна съдебно-техническа експертиза). Въззивната й жалба относно способа за извършване на делбата е уважена, тъй като е уважено евентуалното й искане (направено при условие, че съдът приеме публичната продан за неприложим способ) делбата да се извърши по реда на чл. 350 и 352 ГПК, чрез теглене на жребий, а не по реда на чл. 353 ГПК – чрез разпределяне на делбените имоти по преценка на съда. Уважена е въззивната й жалба и в частта срещу решението, с което същата е осъдена да заплати на В. А. сумата 100 евро, на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС – тази претенция по сметки е отхвърлена с въззивното решение. Не е уважена въззивната жалба на П. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията й по сметки срещу В. А. за присъждане на сумата за сумата 1421, 25 лв. (за двамата съделители претенцията е в общ размер 2842, 50 лв.) – в тази част отхвърлителното първоинстанционно решение е потвърдено. От горното следва, че от разноските, направени от съделителката Ц. П. във въззивното производство, не подлежат на присъждане само тази част от тях, която касае неуважената претенция по сметки за сумата 1421, 25 лв. Дължимата държавна такса за въззивно обжалване по тази неуважена претенция възлиза на 28, 43 лв. Разноските за експертизи касаят решението по извършване на делбата, а не претенциите по сметки, поради което подлежат на присъждане. Договореното и платено адвокатското възнаграждение за въззивното производство е определено на 800 лв. общо (както по иска за делба, така и за защита по исковете по сметки, предявени от въззивницата за 1421, 25 лв. и срещу въззивницата за 100 евро). Минималният размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне на въззивна жалба по делбено дело, при това без явяване в съдебно заседание, е в размер на 600 лв., съгласно чл. 9, вр. чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случай, че се приеме, че останалите 200 лв. от възнаграждението касаят правна помощ и защита по претенциите по сметки – за 100 евро и за 1421, 25 лв., която защита е била успешна само по претенцията на В. А. срещу Ц. П. за сумата 100 евро, то от сумата 200 лв. на присъждане в полза на въззивницата подлежат не по-малко от 100 лв. Тоест, направените от Ц. П. във въззивното производство разноски в общ размер 2008, 50 лв. (държавна такса за въззивно обжалване, възнаграждения за вещи лица, адвокатско възнаграждение) e следвало да се намалят със сумата 128, 43 лв. (28, 43 лв. държавна такса по претенцията по сметки за 1421, 25 лв. и 100 лв. адв.възнаграждение за тази претенция, неуважена и във въззивното производство), и да се присъди остатъкът от 1880,07 лв. Вместо това, с въззивното решение въззиваемата В. А. е осъдена да плати разноски в размер на 100 лв. на въззивницата Ц. П., но последната не е искала изменение на решението в тази част в срока по чл. 248 ГПК. В обобщение, В. А. е осъдена да заплати на Ц. П. разноски в размер по-нисък от дължимия, поради което молбата на В. А. за изменение на въззивното решение чрез намаляване на разноските, които е осъдена да заплати на Ц. П., е била неоснователна. Обжалваното определение в тази част е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По аналогични съображения не са били налице основания за намаляване на разноските, които В. А. е осъдена да плати на съделителя А. К. П. – 781 лв. Във въззивното производство въззивникът А. П. е направил следните разноски: 1121 лв. такса за въззивно обжалване, 80 лв. за едночленна съдебно-техническа експертиза, 225 лв. за тричленна съдебно-техническа експертиза, както и разходи за адвокатско възнаграждение. Адвокатското възнаграждение за втората фаза на делбеното производство е уговорено и платено в размер на 1250 лв. за всички инстанции (по 416,67 лв. за инстанция), който размер е по-нисък от минимално предвидените в чл. 7, ал. 4, чл. 9 и 10 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (800 лв. е минималният размер за първа инстанция, а по 600 лв. са минималните размери за въззивна и касационна инстанции, без явяване в съдебно заседание). Тоест, разноските за въззивното производство възлизат общо на 1842, 67 лв. (1121 лв. + 80 лв. + 225 лв.+ 416, 17 лв.) Въззивната му жалба относно способа за извършване на делбата е уважена – същият е искал извършване на делбата по реда на чл. 350 и 352 ГПК, чрез жребий, а не чрез разпределение на имотите от съда по чл. 353 ГПК. Не е уважена въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение в частта по претенцията му по сметки за сумата 1421, 25 лв. (общо за двамата съделители същата е предявена в размер на 2842, 50 лв.) – в тази част отхвърлителното първоинстанционно решение е потвърдено. От горното следва, че от разноските, направени от съделителя А. П. във въззивното производство, не подлежат на присъждане само тази част от тях, която касае неуважената претенция по сметки за сумата 1421, 25 лв. Дължимата държавна такса за въззивно обжалване по тази неуважена претенция възлиза на 28, 43 лв. Разноските за експертизи касаят извършването на делбата, а не претенциите по сметки, поради което подлежат на присъждане. Дори да се приеме, че от уговореното и платено адвокатско възнаграждение от 416,67 лв. за въззивното производство половината (208 лв.) касае защита по претенцията по сметки за 1421, 25 лв., то направените от А. П. във въззивното производство разноски в общ размер 1842, 67 лв. (държавна такса за въззивно обжалване, възнаграждения за вещи лица, адвокатско възнаграждение) e следвало да се намалят със сумата 236, 43 лв. (28, 43 лв. държавна такса за въззивната жалба и 208 лв. адвокатско възнаграждение) и В. А. е следвало да бъде осъдена да му заплати сумата 1606, 24 лв. Вместо това с въззивното решение въззиваемата е осъдена да плати разноски в размер на 781 лв. на А. П., но последният не е искал изменение на решението в тази част в срока по чл. 248 ГПК. В обобщение, въззиваемата В. А. е осъдена да заплати на А. П. разноски в размер по-нисък от дължимия, поради което молбата й за изменение на въззивното решение чрез намаляване на разноските, които е осъдена да заплати на А. П., е била неоснователна. Обжалваното определение в тази част е законосъобразно и следва да бъда потвърдено. Молбата по чл. 248 ГПК е била основателна в частта й, с която се претендира изменение на въззивното решение в частта за разноските, като двамата въззивници П. бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата В. А. част от направените от нея разноски във въззивното производство, съответна на неуважените въззивни жалби в частите им касаещи претенциите по сметки с размери от по 1421, 25 лв. (общо 2842, 50 лв. за двамата съделители). Във въззивното производство В. А. е направила разноски в размер на 800 лв., представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Адвокатското възнаграждение е уговорено общо (както по иска за делба, така й за правна помощ и защита по исковете по сметки, предявени от нея срещу съделителката П. - за 100 евро и предявени срещу нея от останалите двама съделители – общо за сумата 2842 лв.). Претенциите по сметки на съделителите П. срещу съделителката А. за сумата 2842 лв. са отхвърлени - в тази част първоинстанционното решение е потвърдено от въззивната инстанция. Затова ответниците П. следва да поемат отговорността за частта от разноските, направени от съделителката А. във въззивното производство във връзка с предявените срещу нея претенции по сметки в общ размер 2842 лв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивна жалба по делбено дело, при това без явяване в съдебно заседание, е в размер на 600 лв., съгласно чл. 9, вр. чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а минималното възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивна жалба срещу паричната претенция от 2842 лв. – в размер на 321, 71 лв., съгласно чл. 9, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от наредбата. С оглед изхода на делото във въззивната инстанция (потвърждаване на отхвърлителното първоинстанционно решение по претенциите за 2842 лв.), въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата сумата 300 лв. част от адвокатското възнаграждение, платено за въззивната инстанция във връзка с претенциите от 2842 лв. Определението по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено в частта, с която не е уважена молбата на В. А. за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез осъждане на съделителите П. да й заплатят сумата 300 лв. разноски за въззивната инстанция, вместо което посочената сума бъде присъдена. Законосъобразно е определението в частта, с която не е уважена претенцията на В. А. за присъждане на сумите 300 лв. платено адвокатско възнаграждение за особен представител на съделителя К.П. и 227, 36 лв. разноски по призоваване на К.П. от САЩ и езиков превод на документи. На първо място, това са разноски, касаещи и направени в първата фаза на делбеното производство, във връзка с допускане на съдебна делба на процесните имоти и определяне дяловете в съсобствеността. Въпросът за отговорността за тези разноски е следвало да се разреши с решението по допускане на делбата. На следващо място, предявяването на иск за делба не се провокира от неправомерно поведение на останалите съсобственици, а от желанието на ищеца да реализира потестативното си право на делба и ликвидира съсобствеността. Затова, когато първата фаза е приключила безспорно по въпросите относно наличие на съсобственост и квотите на съделителите, разноските, направени от страните по допускане на делбата, остават за тяхна сметка. В настоящия случай не е имало спор относно наличието на съсобственост и квотите на съделителите. Първоинстанционното решение по допускане на делбата е било обжалвано от В. А. само в частта му неуважаваща претенцията й срещу останалите съделители по чл. 344, ал. 2 ГПК, като жалбата й е била оставена без уважение от въззивната инстанция. Затова разноските по допускане на делбата е следвало да останат за сметка на съделителите, както са направени. Като не е уважил молбата по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане в полза на съделителката В. А. и на сумите 300 лв. платено адвокатско възнаграждение за особен представител на съделителя К.П. и 227, 36 лв. разноски по призоваване на К.П. от САЩ и езиков превод на документи, направени в първата фаза по допускане на делбата, съдът е постановил законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,