Решение № 2648 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11226/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е касационна жалба на М. И. С. и Д. И. Г., подадена чрез адв. Петрова решение № 4866 от 05.05.2025 г. по адм. дело № 1665/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлено като неоснователно оспорването им на заповед № 18-7379-08.07.2024 г. на началника на СГКК – Варна. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, като се иска отмяна на съдебното решение ведно със законните последици. Ответниците началник на СГКК – Варна, Д. Х. Д., М. Д. Т. и Д. Д. Д. не изразяват становище по касационната жалба. Ответникът Г. К. Д., чрез адв. Цанева, оспорва основателножстта на касационната жалба и моли за оставяне в сила на решението. Претендира разноски по приложен списък по чл.80 ГПК. Подадена е и частна жалба от Г. К. Д., чрез адв. Цанева, срещу постановеното по делото по реда на чл.248 ГПК определение №8879 от 11.08.2025г. по искане на М. И. С. и Д. И. Г., с което е изменено решението в частта за разноските. Отговор по частната жалба е постъпил в срока по чл.232 АПК от М. И. С. и Д. И. Г., в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди изцяло решението като обосновано и правилно. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежни страни срещу неблагоприятен съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящите касатори против заповед № 18-7379-08.07.2024 г. на началника на СГКК – Варна, с която на основание § 4, ал. 13, т. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ въз основа на решението на Комисията по ал. 12, Протокол № 1/15.05.2024 г., т. 13 е одобрено изменение в КР на действащата КККР на гр. Варна, одобрена със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп.директор на АГКК, като са вписани следните данни за собственост за имот с идентификатор 10135.5401.3347: 1. наследници на Д. К. Р. за 315 кв.м ид. ч. от 550 кв.м въз основа на заповед № Г-ПР-115/08.04.2015 г. и заповед № Г-ПР-108/08.11.2021 г. на кмета на Район „Аспарухово“, 2. Л. И. Н. и И. С. Н. /настоящите касатори/ за 203 кв.м ид. ч. от 550 кв.м въз основа на влязло в сила решение № 1442/10.04.2016 г. по гр. д. № 10120/2016 г. на РС-Варна вписано в СВ – Варна с акт № 207/29.08.2018 г., том VІІ, вх. рег. № 23530, дело № 2681, и 3. неидентифициран собственик за 31 кв.м ид.ч. от 550 кв.м. Видно от данните преди промяната са заличени наследниците на П. З. П.. За да постанови горния резултат съдът е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в писмена форма и с надлежни мотиви, които се съдържат в документацията по административната преписка. Не са установени допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, вкл. и такива по уведомяване на заинтересованите страни за започване на административното производство. Обоснован е извод, че в случая са налице предпоставките за изменение на КР, предвидени в § 4к, ал. 8, т. 1-3 ПЗР ЗСПЗЗ, като в регистъра са отразени настъпилите промени в собствеността, която не е била изяснена при одобряване на КККР през 2008г. и ПНИ през 2013г. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл.второ от АПК. Правилно съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган и в съответствие с изискванията за форма. Според § 4к, ал. 13, т. 2 ПЗР ЗСПЗЗ, след одобряване на КККР началникът на СГКК издава заповед за тяхното изменение, т. е. при влязъл в сила акт за одобряване на КККР, изменението на кадастъра, в който се инкорпорира плана на новообразуваните имоти, се извършва със заповед на началника на СГКК въз основа на решение на нарочна комисия - § 4к, ал. 13, т. 2 вр. ал. 12 ПЗР ЗСПЗЗ. Безспорно е по делото обстоятелството, че одобряването на ПНИ / заповед № РД-12-7706-313/19.10.2012 г. на Областния управител на област с административен център Варна/ е последващо одобряването на КККР/ заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК/ и предшествува издаването на двете заповеди на кмета на Район Аспарухово / заповед № Г-ПР-115/08.04.2015 г. и заповед № Г-ПР-108/08.11.2021 г. / ,конкретизиращи обема на собственост на наследниците на Д. К. Р. в процесния имот с идентификатор 10135.5401.3347. Съдебното решение, което легитимира Л. И. Н. и И. С. Н. /настоящите касатори/ като съсобственици на 203 кв.м от имот с идентификатор 10135.5401.3347 също се появява в правния мир след одобряване на КККР и ПНИ – през 2016г. Тези факти обосновават служебния характер на разработката за изминение на КР. Заповедта не страда и от пороци по чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 5 АПК, тъй като обстоятелствената й част и обяснителната записка към скицата съдържат аргументирани съображения от фактическа и правна страна, а разпоредителната част обективира ясно и недвусмислено изменение само на КР, но не и на КК. Именно поради това се явява неоснователно възражението на касаторите, че вписването им в КР не съдържа данни за точно определената реална част от 203кв.м. от имота, съгласно буквеното означение по влязлото в сила съдебно решение. В случая изменението на КК е извън обхвата на служебното заявление от 02.07.2024г. за изменение на регистъра към ПНИ и КР. Обоснован и съобразен с постоянната съдебна практика на ВАС е изводът на първоинстанционният съд, че разпоредбите на ЗСПЗЗ, регулиращи изменението на ПНИ и КККР, са специални и се прилагат когато обект на кадастъра са земите, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, какъвто е процесният случай, както и че в тези случаи са изцяло приложими нормите на ЗКИР. В тази връзка обосновано е прието, че е извън правомощията на началника на СГКК да обсъжда валидността и законосъобразността на титулите за собственост на вписваните в регистрите лица. В съответствие с подаденото заявление от Г. К. Д., обяснителната записка и служебно известното на СГКК съдебно решение, органът е посочил като основание за издадения отказ разпоредбата на § 4к, ал. 8, т. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, но се е позовал и на актуализирана информация за титулите на собственост на страните, поради което правилно първоинстанционният съд е приложим единствената относима в случая хипотеза за изменение на КР по чл.51,ал.1,т.1 във връзка с чл.53, ал.2 от ЗКИР. Неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с отказа да извърши косвен съдебен контрол за валидност на административните актове, постановени в производството за реституция на земеделските имоти - заповед № Г-ПР-115/08.04.2015 г. и заповед № Г-ПР-108/08.11.2021 г. на кмета на район "Аспарухово". Нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК, за инцидентен контрол за валидността на административните актове, не е приложима субсидиарно в административното съдебно производство, тъй като в АПК съществува изрична правна уредба, регламентираща оспорването на административните актове с искане за обявяване тяхната нищожност без ограничения във времето в отделно производство по реда на чл. 145 и сл. АПК. Предвид изложеното, обжалваното съдебно решение се явява правилно, поради липсата на отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода по делото и своевременно заявената претенция от ответника Г. К. Д. за присъждане на разноски, касаторите дължат поравно сумата 1200лв в равностойност в евро /613,56 евро/, съставляваща адв.възнаграждение по представения списък по чл.80 ГПК и договор от 20.11.2025г. за правна защита и съдействие. Частната жалба на Г. К. Д., чрез адв. Цанева, срещу постановеното по делото по реда на чл.248 ГПК определение №8879 от 11.08.2025г., с което е изменено решението в частта на присъдените разноски, е процесуално допустима, но неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е изменено решение № 4866 от 05.05.2025 г. по адм. дело № 1665/2024 г. по описа на Административен съд – Варна в частта на присъдените в полза на Г. К. Д. разноски, като дължимата от М. И. С. и Д. И. Г. сума е намалена с 1000лв. Съдът е приел, че не са надлежно представени доказателства за заплащане на тази сума, поради което тя не съставлява реален разход и не следва да се присъжда на основание т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Определението е правилно. Безспорно е обстоятелството, че спорната сума от 1000лв съставлява адв.възнаграждение по договора за правна защита и съдействие между Г. К. Д. и адв. С. Цанева от 08.11.2024 г., която сума не е заплатена при подписване на договора, а е уговорено разсрочено плащане на три вноски: 300 лева на 11.11.2024 г., 300 лева на 11.12.2024 г. и 400 лева на 11.01.2025 г. Следователно отбелязването в договора, че плащането е в брой, не удостоверява реално заплатена сума на адв.възнаграждение и не съставлява разписка за извършеното плащане. По делото не са представени до даване ход по същество на делото доказателства, удостоверяващи, че страната Д. не само е договорил, но е и заплатил адвокатско възнаграждение. Именно поради това обосновано първоинстанционният съд е приложил т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, приемайки че сумата 1000лв не следва да се присъжда в полза на ответника Д., тъй като няма реално направен разход в този размер от него. Предвид горното обжалваното определение следва да се остави в сила. Разноски в това производство не се дължат. Воден от горното Върховният административен съд, второ отделение