Определение № 149 от 29.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 609/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 пр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба на „Ливия Марин Сървиз„ ООД против определение № 20/06.01.2021 г. по ч.т.д.№ 4180/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от същата страна частна жалба против разпореждане № 265907/05.11.2020 г. по гр.д.№ 3738/2020 г. на Софийски градски съд. С последното е разпоредено изпращане исковата молба и уточнителната към същата на ответниците, един от които дружеството – жалбоподател, с конкретни указания чрез кого да стане връчването за всеки от двамата, като е указана и проверка за постъпила държавна такса по сметка на СГС. Жалбоподателят намира неправилно процедирането на първоинстанционния съд, с атакуваното разпореждане, при непредставени от ищеца, в указания от съда срок, доказателства за заплащане на дължимата държавна такса по делото. Страната оспорва правилността на въззивното определение, поради отказа на съда изобщо да разгледа обстоятелствата относно просрочието на ищеца, както и да санкционира процесуалното нарушение на първоинстанционния съд, пристъпил собствените си указания, че „при неизпълнение на дадените указания в срок исковата молба ще бъде върната и производството прекратено „. Според жалбоподателя срокът по чл.129 ал.3 ГПК е преклузивен и с изтичането му се преклудират правата на ищеца да отстрани недостатъците на исковата молба, като не може да бъде и по-дълъг от едноседмичен – чл.129 ал.2 ГПК. Тези му доводи са съобразими единствено като несъгласие с отказа на въззивния съд за произнасяне по същество на частната жалба, но без мотиви за необоснованост на същия, съответно на съдържанието му, спрямо което са неотносими доводи относно неправилност на първоинстанционното разпореждане. Жалбоподателят се позовава и на практика на състави на ВКС, според която, при констатирани за пръв път във въззивна инстанция нередовности на исковата молба, въззивният съд е този, който следва да даде указанията за отстраняването им и при неизпълнение – да прекрати производството. Отказът на съда да се произнесе по съществото на частната жалба се квалифицира като нарушение на правото й на защита и на принципа за равенство на страните в процеса. Ответната страна - „ Либиан Навигейтър Лтд.” – оспорва частната жалба, подкрепяйки мотивите на въззивния съд. Атакуваното разпореждане е такова по движението на делото – чл.130 ГПК – и не подлежи на самостоятелно обжалване, тъй като не прегражда развитието му за никоя от страните. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. С атакуваното определение въззивният съд е оставил частната жалба срещу разпореждането на СГС без разглеждане, по съображение, че същото не подлежи на обжалване, тъй като не е преграждащо – чл.274 ал.1 т.1 ГПК, нито законът е предвидил изричната му обжалваемост – чл.274 ал.1 т.2 ГПК.. Позовал се е на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.дело № 1 / 2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 5 и т.6, разясняващи кои са преграждащи по характер определения. С постановяването на разпореждането – на основание чл.130 ГПК - не се препятства разглеждането на спора по същество, нито временно, нито окончателно. Определението е правилно, по изложените от въззивния съд съображения, за липса на предпоставки за обжалваемост, в някоя от хипотезите на чл.274 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – същото не е преграждащо за развитието на делото и обжалваемостта му не е предвидена изрично. Тезата на жалбоподателя по същество се крепи на твърдението му за нередовност на исковата молба, предвид представени от ищеца доказателства, за заплащане дължимата държавна такса след указания от съда срок, несанкционирана от първоинстанционния, респ. въззивния съд. Дори да би била налице нередовност на исковата молба, водеща до недопустимост на крайния съдебен акт, задължението на въззивната инстанция, на което и самият жалбоподател се позовава - да следи служебно за допустимостта на първоинстанционния акт по съществото на спора / чл.269 пр. трето ГПК /, какъвто е смисъла и на цитираната от него съдебна практика, вкл. задължителните указания в ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.5, препращаща към ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - допълнително опровергава логичността на тезата на страната. Предвидената от законодателя обжалваемост по чл.274 ал.1 ГПК цели осигуряване на защита, без която, процесуалните права на страна по спора биха били временно или окончателно препятствани. Разпореждането по чл.130 ГПК очевидно не съставлява такава заплаха за жалбоподателя – ответник, вкл. за защитата му срещу недопустим процес, предвид служебния контрол на горестоящия съд за редовността на производството. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение