Определение № 643 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4141/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Делото е образувано по частна жалба на „Бараж груп“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район В., бул, „България“ № 98, Бизнес сграда ,А.“, секция В, ет.1, офис 6, чрез пълномощника му по делото адв. С. С., срещу Определение № 12216 от 29.08.2025г., постановено по в. гр, д. №9516/2023г. по описа на СГС, IV-Г състав, с което е била оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 от ГПК на „Бараж груп“ ООД за изменение на постановеното по делото Решение №3548 от 06.06.2025г. в частта му относно разноските, като М. Н. Г. и Б. Б. Г. бъдат осъдени да му заплатят сумата от 11 160 лв. с ДДС- разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и осъждане на всяка от ищците М. Н. Г. и Б. Б. Г. да заплати на „Бараж груп“ ООД сумата от 5580 лв. с ДДС, или общо 11 160 лв. с ДДС- разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по гр.д. № 9516/2023г. по описа на СГС, IV- Г състав. Въпреки че частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 от ГПК, а не по реда на ал.3 на същата разпоредба, с нея са изложени и основания за допускане на касационно обжалване на определението по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Постъпил е отговор на частната жалба от ответните страни по нея М. Н. Г. и Б. Б. Г., чрез пълномощника им по делото адв. Г. Х., с който се излагат доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване съгласно чл.274, ал.1, т.2 във връзка с чл.248, ал.3 от ГПК определение. Същата подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 от ГПК, а не по реда на ал.3 от същата разпоредба, поради което съдът не следва да се произнася по допускане на касационното обжалване. С обжалваното определение, за да остави без уважение молбата по чл.248, ал.1 от ГПК на „Бараж груп“ ООД за изменение на постановеното по делото Решение № 3548 от 06.06.2025 г. в частта му относно разноските, като М. Н. Г. и Б. Б. Г. бъдат осъдени да му заплатят сумата от 11 160 лв. с ДДС-разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по делото, съдът е изложил мотиви, че независимо от изхода на спора разноски в полза на дружеството за въззивната инстанция не следва да се присъждат поради непредставяне на договор за правна защита и съдействие съгласно чл.33 ГПК с договорен конкретен размер на възнаграждение, както и за вида и начина на заплащането му съгласно разясненията по т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че представените доказателства за платено възнаграждение за процесуално представителство- фактура, която не е двустранно подписана, преводно нареждане и сметка за адвокатски хонорари и разноски с отчет, не заместват липсата на договор между страните, тъй като не удостоверяват постигнато съгласие между тях и не са достатъчни за ангажиране на отговорността на насрещната страна за разноски. Позовал се е и на практика на ВКС в същия смисъл. Определението е неправилно. По въпроси за необходимостта от представяне на писмен договор за правна защита и съдействие при претенция за присъждане на направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение е формирана актуална практика на ВКС / Определение № 17 от 14.01.2021г. по ч. т. д. № 2032/2020г., първо т.о.; Определение 3280 от 26.06.2024 г. по ч. гр. д. № 233/2024 г., четвърто г.о.; Определение №1694 от 20.06.2024 г. по ч. т. д. № 1134/2024г., второ т.о.; и др./, в която се приема, че за договора между адвоката и клиента законът не предвижда писмена форма за действителност, поради което и същият е валиден и когато не е сключен в такава форма. При доказване на извършени от страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, дори и да не е представен договор за правна защита, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК с оглед изхода на спора, Плащането с посочване на основанието за това чрез индивидуализиращите белези на конкретно дело е индиция за съществуващо правоотношение между клиента и адвоката по повод предоставяне на правна услуга във връзка с процесуално представителство, за което има надлежно упълномощаване. В случая ответникът „Бараж груп“ ООД е упълномощил Адвокатско дружество „К. и партньори“ да го представлява по делото, а от представените към списъка за разноски писмени доказателства /сметка и отчет №12108 от 23.02.2023г. за адвокатско възнаграждение в общ размер от 11160 лв. с ДДС за процесуално представителство пред СГС по жалбите на М. Н. Г. и Б. Б. Г.; банково извлечение от 08.12.2023г. за превод на сумата от 11160 лв. с посочено основание за плащане сметка №12108/23.02.2023г. и фактура №[ЕГН]/11.12.2023г., издадена след плащането с основание адвокатско възнаграждение по в.гр.д.№9516/2023г. на СГС/, се установява че му е заплатил за това адвокатско възнаграждение в размер на 11160 лв. Така представените писмени доказателства са достатъчни, за да се приеме, че между адвокатското дружество и клиента са възникнали облигационни отношения по сключен договор за правна защита и процесуално представителство по делото, за който в закона не е предвидена писмена форма за действителност. В мотивите по т.1 на цитираното от въззивния съд ТР № 6/06.11.2013 г по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС не са давани указания и разяснения за задължително представяне по делото на писмен договор за правна защита и съдействие като условие за присъждане на разноски, а съображенията относно наличието на такъв са изложени в друг контекст. Останалата цитирана от въззивния съд казуална практика на ВКС е преодоляна от по- новата практика на съда. Ето защо и с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция ответникът има право да претендира от ищците- жалбоподатели заплащане на така направените разноски. Ищците М. Н. Г. и Б. Б. Г., в качеството им на ответници по молбата по чл.248 от ГПК и по частната жалба, са направили в отговорите на същите възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от „Бараж груп“ ООД адвокатско възнаграждение за въззивното произовдство спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото. Същото според настоящия състав на съда е основателно, доколкото пред въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. При това положение извършената от упълномощените процесуални представители на ответника работа се е изразила в изготвяне на отговор на въззивната жалба и в участие в проведеното открито съдебно заседание. При отчитане на тези обстоятелства, на фактическата и правна сложност на спора и на материалния интерес по делото настоящият състав на съда намира, че в полза на ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 2000 лв. /1022,58 евро/ с ДДС. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,