Определение № 98 от 08.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1544/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К. от САК срещу определение № 10065 от 08.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 811/2020 г. на Апелативен съд - София. С посоченото определение е оставена без уважение молбата на адв. К. в качеството й на процесуален представител на ищеца И. Н. Г. за изменение на решението по в. гр. д. № 811/2020 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна и за изменение на въззивното решение в частта за разноските съобразно молбата по чл.248 ГПК. Ответникът по частната жалба ЗД „Бул Инс” АД със седалище в [населено място] не заявява становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 12351 от 18.11.2020 г. по в. гр. д. № 811/2020 г. Апелативен съд - София е потвърдил решение от 22.07.2019 г. по гр. д. № 890/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на И. Г. Н. обезщетение в размер на разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 480 000 лв. за неимуществени вреди от настъпило на 16.06.2015 г. ПТП, ведно със законната лихва до окончателното плащане, отменил е частично решението и е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на И. Н. допълнително обезщетение в размер на 100 000 лв. над присъдените от първата инстанция 480 000 лв. и е потвърдил решението в частта за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над 580 000 лв. до претендираните 800 000 лв. В зависимост от изхода на спора с решението си Апелативен съд - София се е произнесъл и по разноските на страните във въззивното производство като е осъдил ответника ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на адв. П. К. - процесуален представител на ищеца И. Н., адвокатско възнаграждение за оказано пред въззивната инстанция безплатно процесуално представителство по чл.38 ЗА в размер на 2 487.12 лв. без ДДС, респ. осъдил е ищеца да заплати на ответника разноски в размер на 7 116 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за защита срещу въззивната жалба в приетата за неоснователна нейна част /досежно отхвърлянето на иска за разликата над 580 000 лв. до 800 000 лв./. Въззивният съд е потвърдил с решението си постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. При произнасяне по искането на адв. К. за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство въззивният съд е приел, че възнаграждението се дължи без ДДС, тъй като за разлика от адвокатското възнаграждение, което се заплаща авансово от страната на процесуалния й представител - адвокат, възнаграждението по чл.38 ЗА не се заплаща предварително, а се дължи от страната съразмерно на уважената част от иска. Поради изложеното и по аргумент от чл.25, ал.7 ЗДДС, предвиждащ настъпване на изискуемостта на адвокатското възнаграждение с включен ДДС при получаване на плащането, въззивният съд е присъдил на адв. К. адвокатско възнаграждение в размер на 2 478.12 лв., изчислено съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/19.02.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без да начислява ДДС върху следващия се минимален размер на възнаграждението. В срока по чл.248 ГПК адв. К. е сезирала въззивния съд с молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските, в т. ч. и тези за производството пред първата инстанция с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция. По повод на молбата въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил искането по чл.248 ГПК без уважение. Относно искането на адв. К. за пререшаване на спора за разноските в първоинстанционното производство въззивният съд е посочил, че този спор е предмет на произнасяне в самото решение и не подлежи на разглеждане по реда на чл.248 ГПК. Отхвърлянето на искането за изменение на въззивното решение в частта относно ДДС върху дължимото на адв. К. възнаграждение по чл.38 ЗА за производството пред въззивната инстанция е мотивирано със същите съображения, които са изложени в мотивите към решението по повод обжалването на първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че поддържаните в частната жалба доводи за неправилност на изводите на въззивния съд досежно разноските за производството пред първата инстанция са неотносими към предмета на производството по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК. Производството по чл.248 ГПК е предназначено да коригира грешките и пропуските на съда при разрешаване на спора за извършените пред него разноски. В конкретния случай, както е констатирал и въззивният съд в определението си по чл.248 ГПК, спорът за разноските пред първата инстанция е разрешен с частта от въззивното решение, която има характер на определение и е обжалвана от ищеца с частна касационна жалба, поради което тези разноски са извън обхвата на развилото се пред въззивната инстанция производство по чл.248 ГПК. Предмет на това производство, а съответно и на обжалваното с частната жалба определение, са разноските на страните за производството по в. гр. д. № 811/2020 г. на Апелативен съд - София и произнасянето по основателността на частната жалба следва да бъде ограничено до преценка на правилността на изводите на въззивния съд досежно дължимите с оглед изхода на това производство разноски. Основателно е оплакването в частната жалба за неправилност на извода на въззивния съд, че върху възнаграждението по чл.38 ЗА, което се полага на адв. К. за оказаното във въззивното производство безплатно процесуално представителство на ищеца, не се дължи ДДС. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от възнаграждението. Предвиденият в цитираната разпоредба начин, по който се формира минималният размер на адвокатското възнаграждение за регистрираните по ДДС адвокати, е приложим както за случаите, когато възнаграждението е предмет на договаряне между адвоката и неговия клиент, така и за случаите на оказано от адвоката безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.2 ЗА, в които размерът на възнаграждението се определя от съда. При отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл.80, ал.1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл е и константата практика на ВКС, създадена по въпроса дължи ли се и при какви предпоставки ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА - напр. определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. В производството пред Апелативен съд - София ищецът И. Н. е представляван от адв. К. при условията на чл.38 ЗА, като по делото са представени доказателства за регистрация на адв. К. по ДДС. В зависимост от изхода на въззивното производство, приключило с частично уважаване на подадената от ищеца въззивна жалба и присъждане на допълнително обезщетение в размер на 100 000 лв. по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.), правилно въззивният съд е приел, че адв. К. има право на адвокатско възнаграждение в размера по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска. Неправилен и в противоречие с практиката на ВКС обаче е изводът на въззивния съд, че върху възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА, изчислено в размер на 2 478.12 лв., не следва да се начислява ДДС. След като адв. К. е регистрирана по ДДС, върху възнаграждението от 2 478.12 лв. се дължи ДДС 20 % /495.62 лв./ или общо дължимото възнаграждение с ДДС е 2 973.74 лв. За основателно настоящата инстанция приема и оплакването в частната жалба, че с определението по чл.248 ГПК въззивният съд неправилно е отказал да измени решението си по съществото на спора и да осъди ответника да заплати на адв. К. допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА с включен ДДС за производството пред първата инстанция, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска за обезщетяване на неимуществени вреди, както и адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА с включен ДДС за осъществената във въззивното производство защита на ищеца срещу приетата за неоснователна въззивна жалба на ответника. С оглед изхода на спора във въззивното производство адвокатското възнаграждение на адв. К. за производството пред първата инстанция, изчислено върху общия размер на уважените искови претенции за имуществени и неимуществени вреди - 600 794.68 лв., е в размер на 16 156.59 лв. От посочената сума с първоинстанционното решение са присъдени 13 356 лв. с ДДС, поради което ответникът дължи на адв. К. още 2 800.59 лв., които неправилно не са присъдени от въззивния съд. За осъществената защита на ищеца срещу въззивната жалба на ответника адв. К. има право на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 6 542.25 лв. с ДДС /изчислено върху обжалваем материален интерес за ответника 400 000 лв./, която сума неправилно не е присъдена от въззивния съд нито с решението, нито по реда на чл.248 ГПК. Оплакването в частната жалба за неправилно осъждане на ищеца да заплати на ответника разноски за осъществена във въззивното производство защита срещу неоснователната част от въззивната жалба е неоснователно. При произнасяне по размера на дължимите разноски въззивният съд е съобразил отхвърлената част от въззивната жалба на ищеца /220 000 лв./ и е присъдил на ответника разноски за адвокатско възнаграждение, изчислено съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Възнаграждението не е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК, поради което няма основание за намаляването му под присъдения от въззивния съд размер от 7 116 лв. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и въззивното решение да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските с осъждане на ответника ЗД „Бул Инс” АД да заплати на адв. П. К. сумата 495.62 лв. - ДДС върху присъденото с решението адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за защита по въззивната жалба на ищеца, 6 542.25 лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА с ДДС за защита на ищеца срещу въззивната жалба на ответника, и 2 800.59 лв. - допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА с ДДС за защита на ищеца в първоинстанционното производство, съразмерно на уважената във възизвното производство част от иска. С оглед изхода на делото във въззивното производство с молбата по чл.248 ГПК адв. К. е поискала от въззивния съд да редуцира разноските, които доверителят й е осъден да заплати на ответника за производството пред първата нистанция, което искане не е обсъдено в мотивите на обжалваното определение. Уважаването на иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за още 100 000 лв. с въззивното решение предполага намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение, които ищецът е осъден да заплати на ответника за производството пред първата инстанция. Не кореспондира с данните по делото твърдението в частната жалба, че първоинстанционният съд не е приложил разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника на процесуалния му представител - адвокат за производството пред първата инстанция. В постановеното по реда на чл.248 ГПК определение първоинстанционният съд изрично се е произнесъл, че възнаграждението от 30 000 лв. е прекомерно, и на основание чл.78, ал.5 ГПК е намалил същото, като съразмерно на отхвърлената част от иска е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10 072 лв., вместо присъдените първоначално с решението 12 072 лв. При отчитане на уважената във въззивното производство част от иска и с оглед прилагането от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК разноските на ответника за адвокатско възнаграждение в първата инстанция възлизат на 8 040.98 лв. с ДДС, или с 2 031.02 лв. по-малко от присъдените с първоинстанционното решение. В частната жалба обаче се поддържа, че следващото се на ответника адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство съобразно уважената във въззивното производство част от иска е в размер на 8 614 лв. с ДДС и в съответствие с принципа на диспозитивното начало, след отмяна на постановеното от въззивния съд определение по чл.248 ГПК, въззивното решение следва да бъде изменено в частта за разноските като бъде отменено първоинстанционното решение в частта, с която след изменение по реда на чл.248 ГПК ищецът И. Н. е осъден да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД разноски за адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.3 ГПК за разликата над сумата 8 614 лв. до сумата 10 072 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,