Определение № 9375 от 07.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9567/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. С. Р., чрез процесуалния си представител, против определение №24068/11.07.2025г. по адм.д. №5009/2025г. на Административен съд София-град. Излага доводи за недопустимост и неправилност, като иска отмяната му. Ответникът по частната жалба – Областен управител на област София, изразява становище за нейната неоснователност, в срока по чл. 232 АПК. Частната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното определение, в посочения в обжалваното определение срок и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на С. С. Р. срещу мълчалив отказ на областния управител на Област София да издаде удостоверение за наличие или липса на акт за държавна собственост на имот или за отписване на имота от актовите книги за поземлени имоти с идентификатори 68134.8553.776 и 68134.8553.777 по заявление вх.№ ОА23-2310/27.03.2025г. След подаване на жалбата, в хода на съдебното производство, исканото удостоверение е издадено с №ОА23-2310-2/13.05.2025г., поради което на 03.06.2025г. Р. е поискала прекратяване на производството поради отпаднал правен интерес и присъждане на разноските, съобразно представен списък – адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. и 10 лв. държавна такса. С определение № 19154/04.06.2025г. по адм. д. № 5009/2025 г. на АССГ, съдът на основание чл.159, т.1 и т.4 АПК е оставил без разглеждане жалбата на Р., прекратил е производството по делото и е уважил изцяло искането за разноски в размер на 1010лв. С обжалваното определение, във връзка с жалба на областен управител на област – София, с правно основание чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), е изменено определение № 19154/04.06.2025г. по адм. д. № 5009/2025 г. на АССГ в частта за разноските, като присъдените разноски в полза на С. Р. са намалени от 1010 лв. на 510 лв. За да постанови този резултат, решаващият състав на АССГ е взел предвид, че с поведението си – произнасяне след изтичане на 7-мо дневния срок по чл.57, ал.2 АПК ответникът е станал причина за завеждане на дело, както и че присъденият размер на възнаграждението съответства на минималния, предвиден в чл.8, ал.3 НМРАВ. Съобразил е приетото по т. 1 от диспозитива на Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е тълкувал в смисъл, че националният съд, ако намери основание за това, може да определя по-ниски размери на адвокатските възнаграждения от предвидения минимум за съответния вид правна помощ по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед това решение на СЕС и доколкото е приел, че адм. д. № 5009/2025 г. по описа на този съд не се отличава с голяма фактическа и правна сложност, е преценил че дори минималният, предвиден в Наредба №1, размер на адвокатско възнаграждение се явява прекомерен и несъответстващ на извършената работа и го е намалил до 500 лв. Определението е валидно и допустимо, но е неправилно. Отговорността за разноските в съдебното производство е обективна, безвиновна. Тя се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. В конкретния случай, в хода на производството, съдът, сезиран с него е приел, че е отпаднал правният интерес на жалбоподателя от водене на делото, оставил е без разглеждане жалбата и е прекратил производството, образувано по нея. Обстоятелството, мотивирало този резултат е издаденото впоследствие удостоверение, с което е удовлетворено заявеното искане. Безспорно, ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което следва да понесе разноските, направени от жалбоподателя във връзка с иницииране на съдебното производство, както е приел административният съд при правилно тълкуване и приложение на закона в съответствие с разпоредбите на чл. 143, ал. 2 АПК и на чл. 78, ал. 2 ГПК. Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, т.1, 2 и 3 допуска дискреция на решаващия съд по отношение на националната правна уредба, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения във вр. с прилагането на чл.101, параграф 1 ДЕС, но тази дискреция трябва да е основана на фактите по делото, които в процесния казус не обосновават възприетото от АССГ. Това означава, че в случая правото на решаващия съд да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата, е упражнено по начин, несъответен на приложимата материалноправна уредба и на смисъла и целите на разрешението, прието по дело С-438/22. Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено, а въпросът относно разноските да бъде решен от настоящата инстанция, на основание чл.235, ал.1 от АПК. Настоящият състав на касационната инстанция преценява, че не са налице основания за уважаване на искането на областен управител на област София за изменение на определение № 19154/04.06.2025г. по адм. д. № 5009/2025 г. на АССГ в частта за разноските. Адвокатското възнаграждение от 1000 лева не надхвърля обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по подобен вид дела. В този смисъл е и указанието на СЕС по дело С-438/22 съдът да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, както икономическият и правен контекст, в който се вписва. Същевременно по делото са налични доказателства, от които се установява, че действията на адвоката по оказване на правната услуга са извършени в съответния обем, като с оглед фактическата и правна сложност на делото справедливия размер е минималния, предвиден в Наредбата. Задължението на националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени (на висшия орган на съсловната организация) като критерий и коректив на уговореното и платено възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски, при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото (арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК), обема и качеството на осъществената процесуална защита. Последната е в корелация с конкретно предприеманите от страната, в тежест на която е установяването на факти и обстоятелства, от които черпи благоприятни правни последици, процесуални действия. В разглеждания случай процесуалният представител активно и адекватно е осъществил правно съдействие за разрешаване на правния спор и е положил усилия да не се стига до съдебно производство, напомняйки двукратно на областния управител да извърши исканата услуга в законовия срок. С бездействието си областният управител е дал повод за завеждане на делото, поради което не може да се възложи в тежест на страната невъзстановяване на действително направените разноски, които е направила в защита на своя легитимен интерес и които разноски не са необосновано високи, а обичайни за подобен вид защита. По изложените съображения, определението, като неправилно, следва да се отмени и вместо това искането за изменение на определение № 19154/04.06.2025г. по адм. д. № 5009/2025 г. на АССГ в частта за разноските – бъде отхвърлено. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски. Ето защо претендираните в това съдебно производство разноски не следва да се присъждат. Воден от горното, и на основание чл. 236, вр. чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение