Определение № 310 от 19.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1465/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от П. В. П. и С. В. П., двамата от [населено място], заместили починалата в хода на производството ищца София А. Б., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 1132 от 22.04.2021 г. по в. гр. д. № 2541/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, XII състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 1301 от 18.05.2021 г. по същото дело, с което в производство по чл. 248 ГПК е изменено в частта за разноските постановеното въззивно решение № 63 от 28.01.2021 г. по в. гр. д. № 2541/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, XII състав, като настоящите жалбоподатели са осъдени да заплатят на „ЗАД Алианц България“ АД, сумата от по 3 478.86 лв. всеки (или 6 957.72 лв. общо), представляващи разноски за платено адвокатско възнаграждение и депозит за свидетел в общ размер на 2 592.52 лв. – за производството пред Софийски градски съд, респ. – 4 365.20 лв. за платено адвокатско възнаграждение и държавна такса – за въззивното производство. Със същата частна жалба пълномощникът адв. Р. И. М. обжалва определението в частта, с която въззивното решение е изменено в частта за разноските и застрахователното дружество е осъдено да й заплати сумата от 1 270.80 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв за оказана от нея безплатна правна помощ във въззивното производство. За определените в полза на застрахователя разноски за производството пред Софийски градски съд в размер на 2 592.52 лв., както и за присъденото на адв. М. възнаграждение за първоинстанционното производство (2 881.08 лв. с ДДС) определението не е обжалвано. Частните жалбоподатели релевират оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Относно дължимите на застрахователя разноски, сторени във въззивното производство, излагат съображения, че въззивният съд не е взел предвид направеното от тях възражение за прекомерност на претендираното от „ЗАД „Алианц България““ АД адвокатско възнаграждение, както и че съдът неправилно е приел, че с оглед уважената част от въззивната жалба на въззивника следва да се присъдят 70 % от направените от него разноски. По изложените аргументи и извършени аритметични пресмятания, считат, че действително дължимите на застрахователя разноски са в размер на 47 % от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) съответен минимум или сума в размер на 2 129.10 лв. За дължимото й адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция за оказана безплатна правна помощ адв. М. навежда твърдения за неправилност на определението по чл. 248 ГПК в тази му част поради обстоятелството, че обжалваемият от ответника материален интерес пред въззивната инстанция в действителност е 150 000 лв., а не неправилно приетият от съда – 100 000 лв. Съобразно този действителен материален интерес и предвид отхвърлената част от въззивната жалба (53 %) счита, че й се следва възнаграждение в размер на 2 881.08 лв. с ДДС, вместо присъденото й такова в размер на 1 270.80 лв. с ДДС. Допълнително сочи аргументи в посока, че към тази сума следва да бъде добавена и сумата от 260.14 лв. с ДДС – дължимо й възнаграждение съобразно уважената част от насрещната въззивна жалба. По тези съображения частните жалбоподатели молят за отмяна на атакуваното определение в обжалваните му части и постановяване на ново, с което: присъдените в тежест на ищците разноски от по 3 478.86 лв., дължими от всеки от тях (или общо 6 957.72 лв.) да бъдат намалени и присъдени в действително дължимите им размери от по 2 360.81 лв. (или общо 4 721.62 лв.); дължимото в полза на адв. М. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗАдв за въззивната инстанция бъде присъдено в размер на 3 141.22 лв. с ДДС. Против частната жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „ЗАД Алианц България“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, със становище за неоснователност на същата. Твърди се, че всички, направени от жалбоподателите изчисления, са грешни поради грешно възприетия от тях размер на материалния интерес по делото във въззивната инстанция. За неоснователно се счита и искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за защитата по насрещната въззивна жалба с предмет началната дата на обезщетението за забава по съображения, че се касае за акцесорен иск. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – София е приел, че направените от ответника разноски за производството пред въззивния съд са в общ размер на 6 236 лв. и с оглед уважената част на жалбата на страната следва да се присъдят 70 % от сторените разноски или сумата от 4 365.20 лв., като заплатеното адвокатско възнаграждение е съобразено с минимума по НМРАВ. Относно следващото се на адв. Р. М. възнаграждение за въззивната инстанция са изложени съображения, че при обжалваем интерес от 100 000 лв. и с оглед отхвърлената част от жалбата, на процесуалния представител на ищците трябва да се присъди на основание чл. 38 ЗАдв сумата от 1 270.80 лв. с ДДС вместо присъдената с въззивното решение сума от 3 219.20 лв. с ДДС. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Предметът на спора в първата инстанция е за присъждане на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от С. А. Б. неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й – Злата И. Х., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. С решение № 1996 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 10713/2019 г. по описа на Софийски градски съд така предявеният иск за главница е уважен в цялост, а този за дължимата законна лихва за забава е уважен частично за периода от 23.02.2019 г. до окончателното изплащане, респ. – отхвърлен за периода от 24.01.2018 г. до 22.02.2019 г. Първоинстанционното решение е било обжалвано с въззивна жалба от „ЗАД Алианц България“ АД в осъдителната му част за присъдената главница за горницата над 50 000 лв. до 150 000 лв., както и с насрещна въззивна жалба от ищцата в отхвърлителната му част за заплащане на законната лихва върху обезщетението за претърпените неимуществени вреди за периода от 22.11.2018 г. до 22.02.2019 г. С решение № 63 от 28.01.2021 г., постановено в. гр. д. № 2541/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, XII състав, решението на първостепенния съд е било частично отменено – в осъдителната му част, с която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е бил уважен за разликата от 80 000 лв. до 150 000 лв., както и в отхвърлителната му част, с която искът за заплащане на законната лихва върху главницата е бил отхвърлен за периода от 08.12.2018 г. до 22.02.2019 г., респ. – частично потвърдено в останалите му обжалвани с въззивната и насрещната въззивна жалба части. При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на ВКС намира следното: Въззивното производство се развива в рамките на обжалваната част от първоинстанционното решение и заявените в срок от въззивника оплаквания. Диспозитивното начало допуска страните да пренесат пред въззивната инстанция спора в цялост, но и да го изоставят по част от предмета на делото. В конкретния случай, предметът на въззивното производство недвусмислено е очертан с петитума на въззивната жалба на ответния застраховател във вр. с молба с вх. № 53615 от 15.06.2020 г., постъпила в изпълнение на дадени от въззивния съд указания с разпореждане № 13507 от 29.05.2020 г. – претендира се отхвърляне на предявения иск за главница, но не в цялост, както е заявен и уважен пред първата инстанция, а над размера му от 50 000 лв. до 150 000 лв., т. е. като предмет на въззивното производство е въведена само част от исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Поради това е неоснователно твърдението в частната жалба, че във въззивното производство обжалваемият интерес е 150 000 лв., което влече след себе си неоснователност и на останалите аргументи на жалбоподателите, както и неправилност на следващите от тях изчисления, които да доведат до намаляване на дължимите на застрахователното дружество разноски до сочения в частната жалба размер. За производството пред Софийския апелативен съд застрахователят е сторил разноски за платено адвокатско възнаграждене от 4 236 лв. с ДДС и платена държавна такса по въззивната жалба в размер на 2 000 лв. или общо понесените от страната разноски са за 6 236 лв. Съобразно предмета на спора във въззивната инстанция и частичното уважаване на въззивната жалба (70:100), на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ и § 2а от ДР на същата наредба на застрахователя се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 965.20 лв. с ДДС, както и 1 400 лв. от разноските за платената държавна таса за разглеждане на въззивната жалба, или общо сумата от 4 365.20 лв., колкото съставът на въззивния съд правилно е определил и присъдил на „ЗАД Алианц България“ АД за второинстанционното производство. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателите, че съдът не е разгледал възражението им по чл. 78, ал. 5 ГПК. Действително, в обжалваното определение не са изложени мотиви относно действителната правна и фактическа сложност на делото във въззивното производство, но това обстоятелство се дължи на изрично приетото от съда, че претендираното адвокатско възнаграждение е съобразено с минимума по НМРАВ. Поради това и доколкото в случая възнаграждението е в размер на минимално дължимия, то не подлежи на намаляване поради прекомерност. В тази връзка следва да се посочи, че жалбоподателите изхождат от грешен размер на претендираното от застрахователя адвокатско възнаграждение за производството пред Софийския апелативен съд, неправилно включвайки в него и платената държавна такса за подадената въззивна жалба. Правилно е определението и в частта му за присъденото в полза на адв. М. възнаграждение за въззивната инстанция. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Съгласно разпоредбите на НМРАВ адвокатското възнаграждение се определя според материалния интерес на делото и доколкото се дължи възнаграждение за всяка инстанция, релевантен е именно материалният интерес пред съответната инстанция. Както беше посочено по-горе, в случая предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение единствено в частта, с която искът за обезщетението за неимуществените вреди е уважен за разликата над 50 000 лв. до 150 000 лв. и за определянето на размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се вземе предвид този материален интерес, а не цената на предявения пред първата инстанция иск. Съобразно него и предвид частично отхвърлената въззивна жалба на застрахователя (30:100), на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ, дължимото на адв. М. възнаграждение за производството пред Софийски апелативен съд е в размер на 1 270.80 лв. с ДДС, която сума правилно й е присъдена от въззивната инстанция и няма основание за завишаването й. Неоснователно е искането за присъждане към тази сума и на допълнително адвокатско възнаграждение, дължимо за иска за присъждане на законна лихва върху главницата, по съображения, че законната лихва върху дължимата главница, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, сама по себе си е последица от постановяването на осъдителното съдебно решение и не променя нито цената на иска, нито материалния интерес, респ. – не влияе на основата, според която се определя дължимото за производството адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение