Определение № 3788 от 29.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2590/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) срещу Определение №208 от 30.01.2024 г. на Административен съд София - област (АССО) по канд №1430/2023 г., с което е оставена без разглеждане частната жалба на АПИ срещу протоколно определение от 17.01.2024 г. по КАНД дело № 1430/2023 г. на АССО. Частният жалбоподател - АПИ счита, че определението е неправилно. Твърди, че са в случая намира приложение разпоредбата на чл. 229, ал.1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), поради което и определението за спиране подлежи на обжалване. Предвид изложеното прави искане определението да бъде отменено. Ответникът по частната жалба – „Георгиев Транс 2020" ЕООД не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови определението си тричленният състав на АССО е приел, че определението за спиране на производството в случай като настоящия, не подлежи на обжалване, съгласно изричната разпоредба на чл. 631, ал.1, изр. 2 ГПК. Забраната за инстанционен контрол на определението се отнася както за хипотезата, при която съдът спира висящо пред него дело заради преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), така и в случаите на вече отправено преюдициално запитване по сходни въпроси от друг национален съд на същата или друга държава - членка. Предвид изложеното АССО, тричленен състав е оставил без разглеждане частната жалба и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Отречената възможност за съдебно обжалване на определението, с което производството по делото е спряно до произнасяне на СЕС по преюдициален въпрос, поставен от друг съд, отразява правилната преценка на съда, базирана на прецизен анализ на приложимата нормативна уредба в сферата, от една страна, и на необходимостта от гарантиране на ефикасност на института на преюдициалното запитване, от друга. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. То настъпва по разпореждане на съда при наличието на някоя от лимитативно посочените в чл. 229, ал. 1, т. 1 – 7 ГПК, приложима по аргумент от чл. 144 АПК, законови предпоставки. За да спре делото, съдът се произнася с определение. Когато не се разрешава делото по същество, а се дава отговор на процедурен въпрос, свързан с допустимостта на производството или неговото развитие, актът на съда е от вида на определенията или разпорежданията, като последната група касае само случаите, при които преценката е предоставена на едноличен орган – съдията-докладчик или натоварен от него съдия, какъвто не е случаят със спирането по смисъла на чл. 229, ал. 1 АПК. Една част от определенията, които съдът постановява в рамките на висящия процес, могат да бъдат предмет на инстанционен контрол. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1 АПК разделя на две основни групи подлежащите на обжалване определения и разпореждания. В едната група попадат преграждащите по-нататъшното развитие на производството актове, с изключение на определенията по чл. 213а, ал. 7 АПК, а към другата се причисляват случаите, които са изрично посочени в закона. Определенията за спиране са актове по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, поради което и тяхната касационна проверка е по принцип допустима. Възможно е обаче от тази обща допустимост да бъдат въведени изключения. Точно такова е съдържащото се в чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. чл. 144 АПК, правило, според което определението на съда, с което делото се спира поради отправеното преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. В качеството си на съд, който разглежда съответния спор като последна инстанция, АССО е задължен по силата на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респ. чл. 629, ал. 3 ГПК, при наличие на въпрос, обуславящ изхода по делото и предполагащ тълкуване от СЕС, да сезира последния, използвайки механизма на преюдициалното запитване. Това правомощие отразява позицията на съда по отношение приложимостта към поставения за решаване въпрос на правна норма, чието тълкуване може да извърши само СЕС. Спирането на делото по предписание на чл. 631, ал. 1 ГПК е само законова последица от тази преценка. Тя обаче не подлежи на съдебен контрол, на първо място, защото противното е приравнимо на въвеждане на възможност за извършване на инстанционна проверка на правните изводи на съда, които в случая се явяват елемент от едно окончателно съдебно решение и на второ място, поради обстоятелството, че единственият субект, който може да ангажира становище относно наличието на предпоставките за образуване на производство по чл. 267 ДФЕС е СЕС, а не горестоящият в системата на националните съдилища съд. Ирелевантно е дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо, или от друг такъв, който припознава въпроса като обуславящ за повдигнатия пред него правен спор. Бездействието на съда да отправи преюдициално запитване в този случай не е самоцел. При наличието на висящ спор по аналогичен въпрос отправянето на ново запитване със същия предмет, макар и задължително, предвид етапа на производството, би било лишено от смисъл. Най-малкото защото, както сочи нормата на чл. 633 ГПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. В този смисъл съдът и без да е отправил запитването сам може, а при съответните предпоставки за това, е и длъжен да съобрази тълкувателния акт на СЕС. Затова и спирането на делото по чл. 631 ГПК е израз и на неговото правомощие да сезира СЕС, без значение, че в конкретния случай не го е сторил, а това прави и съдържащата се в посочената разпоредба забрана, както правилно е приел тричленният състав на АССО, относима към разглежданата хипотеза. Допускането на съдебен контрол на това определение не само би разколебало единния характер на актовете за спиране, поставяйки разграничение между тях в зависимост от това дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо или не, което е нелогично, а от друга – би позволило извършване на контрол върху неограничимото правомощие на националния съд да се ползва от преюдициалните заключения на СЕС. По изложените съображения тричленният състав на АССО е формулирал съответно на закона крайно заключение за недопустимост на подадената частна жалба на основание чл. 215, т. 4, вр. чл. 236 АПК. В този смисъл атакуваното пред настоящата инстанция определение е правилно и следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение