Определение № 452 от 01.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 200/2011 г.

Образувано е по частна жалба на ЕТ “666-Ф. И.” – Ф. А. И., [населено място] срещу определение № 493/22.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 965/2010г. на Софийския окръжен съд в частта, с което е оставена без разглеждане жалба /наименувана молба от 25.08.2010 г./ за обжалване на разпореждане на незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 178/2009 г. от 25.05.2009 г. на Районен съд – Сливница. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, тъй като районният съд му е дал указания да заяви дали обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 ГПК и в определения срок същият е депозирал частна жалба на 23.08.2010г., която не е просрочена. Ответникът [община] не е изразил становище по частната жалба по реда и в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. По същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 17.02.2010 г., а двуседмичният срок за обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение е изтекъл на 04.03.2010 г. Дадените с разпореждане от 08.03.2010 г. указания са счетени за незаконосъобразни по съображения, че частната жалба следва да се подаде едновременно с възражението срещу издадената заповед за изпълнение. Въззивното определение е правилно. Съгласно чл.419, ал.1 и ал.2 ГПК разпореждане за незабавно изпълнение подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчване на заповедта, като частната жалба следва да се депозира заедно с възражението срещу издадената заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са връчени с поканата за доброволно изпълнение на 17.02.2010 г., а частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение е подадена на 25.08.2010 г. Законодателят изрично е разграничил възражението срещу издадената заповед за изпълнение от частната жалба против разпореждането за незабавно изпълнение. Длъжникът би могъл единствено да оспори вземането по издадена заповед за изпълнение, в който случай заявителят следва да предяви установителен иск по чл.422 ГПК за съществуване на вземането, но не е задължен да депозира и частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. В този смисъл, първоинстанционният съд не разполага с правомощието да изисква от длъжника уточнение дали възражението срещу издадената заповед за изпълнение следва да се счита и за частна жалба против разпореждането за незабавно изпълнение. Възможността да се атакува разпореждането за незабавно изпълнение е уредена в закона и указана на длъжника в заповедта за изпълнение. С оглед разпоредбата на чл.419, ал.1 ГПК жалбата срещу разпореждането за незабавно изпълнение е просрочена, както правилно е прието от въззивния съд, поради което постановеното от него определение следва да се потвърди. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение