Определение № 120 от 13.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 664/2019 г.

Производството е по реда на чл.248 от ГПК. Образувано е по молба на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, за изменение на решението по делото чрез намаляване на присъдените в полза на другата страна разноски. „Марвик-Пъстрогор“ ЕООД счита, че искането е неоснователно и моли да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като взе предвид становището на страните, приема следното: Молителят е посочил, че желае намаляване на присъдените разноски, тъй като своевременно е повдигнал възражение за прекомерност на размера и недоказаност на извършването на разноските. На първо място не е доказано, че присъденото адвокатско възнаграждение от 2 400 лв. за касационното производство е заплатено. Представеното в последното заседание банково нареждане не доказва заверяване сметката на кредитора съгласно правилото на чл.75, ал.3 от ЗЗД и чл.305 от ЗЗД. Не е било допустимо съдът да дава възможност на дружеството да представя доказателство за постъпило плащане, тъй като това противоречи на т.11, 8, 9 на ТР № 6/2013 на ОСГТК на ВКС. Освен това ВКС не е съобразил преклудираната пред първата инстанция възможност за представяне на списък по чл.80 от ГПК и на доказателства за размера и факта на извършването им. В последното съдебно заседание пред СГС ищцовото дружество не е изпратило представител, не е поискало присъждане на разноски за първоинстанционното производство, а искането е заявено с писмената защита, поради което е несвоевременно. На трето място молителят излага съображения защо адвокатското възнаграждение е прекомерно и следва да се намали под предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет размер, тъй като определянето на такъв минимален размер противоречи на правото на Европейския съюз. Съдът констатира, че доказателството за плащане на адвокатското възнаграждение за касационното производство/платежно нареждане от 27.01.2021 г./ е представено от пълномощника на дружеството в последното публично заседание пред ВКС на 28.01.2021 г. в 10 часа сутринта, тоест-напълно своевременно според указанията на т.11 на ТР № 6 от 6.11.2013 г.по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Представителят на Държавата обаче е повдигнал възражение, че платежното нареждане не доказва реално плащане чрез заверяване сметката на кредитора съгласно чл.75, ал.3 от ЗЗД. В този случай дружеството не е било задължено веднага да представи доказателства, оборващи това възражение, тъй като сведение за банковата операция не би могло да се получи на същия ден-27.01.2021 г., нито сутринта на следващия ден-28.1.2021 г. Ето защо, по аналогия с разпоредбата на чл.266, ал.1, т.3 от ГПК, дружеството може да представи доказателството за извършена заверка на сметката след публичното заседание с писмената защита, както е сторило. Предоставянето на такава възможност съответства на принципите на концентрационното начало и на процесуалната икономия, тъй като процесуалното действие се извършва своевременно и се спестява необходимостта от отлагане на делото. Затова реалното плащане на разноските за адвокатско възнаграждение за касационното производство е доказано и в тази част решението не може да бъде променено. Същият извод следва и за присъдените разноски на дружеството за първата инстанция. Искането за присъждане на тези разноски е било формулирано още с исковата молба, затова е без значение дали е било повторено в последното публично заседание пред СГС или в писмената защита. Към исковата молба е бил представен и договор за правна защита и съдействие от 29.03.2016 г., в който е посочен размерът на адвокатското възнаграждение. Доказателствата за реалното му плащане са представени с писмената защита. Първоинстанционният съд е присъдил разноски на ответника, а не на ищцовото дружество, тъй като е отхвърлил предявените искове. При пререшаване на делото по същество от ВКС обаче следва да се съобразят всички доказателства относно разноските, включително за разноските пред първата инстанция. Хипотезата е сходна на посочената в мотивите на т.8 на ТР № 6 от 6.11.2013 г.по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, поради което ответникът дължи и разноските на дружеството, извършени пред Софийския градски съд. Няма причина настоящият състав да промени своя извод, че фактическата сложност на делото не позволява намаление на адвокатското възнаграждение. Тази сложност касае конкретното дело и постановената практика на ВКС по сходен казус преди по-малко от месец по никакъв начин не може да омаловажи положения от пълномощника на дружеството труд преди това-за завеждане на исковата молба, за защита пред въззивната и касационна инстанция. Тъй като адвокатското възнаграждение не се намалява, не е нужно да се обсъжда дали такова намаление може да се извърши под установения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет минимален размер. По тези съображения настоящата инстанция приема, че молбата за изменение на решението в частта за разноските трябва да бъде оставена без уважение Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение