Решение № 3445 от 26.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11659/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез гл. юрк. П. Станков като процесуален представител, против решение № 33039 от 09.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2617/2025 г. по описа на Административен съд – София град. Излагат се доводи за нищожност на съдебния акт поради липса на компетентност на административния съд да решава спорове за собственост. Налице са оплаквания и за неправилност на решението поради несъответствие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърденията са, че Столична община не е надлежен адресат на издадената заповед за премахване на незаконния строеж, който не е извършен от нея. Сочи се, че изпълнението на заповедта би лишило от водоснабдяване собствениците на жилища в блоковете, захранени с процесния водопровод, което би било в нарушение на чл.4, ал.2; чл.17, ал.1; чл.33, ал.1 и чл.55 от Конституцията на Република България; на общите правни принципи на Европейския съюз – за правна сигурност и за защита на законните очаквания; на чл.2; чл.3 и чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/; на чл.1; чл.7 и чл.37 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ и на Директива 2000/60/ЕО /Рамкова директива за водите/, в който смисъл е цитирана съдебна практика на ЕСПЧ И СЕС. Иска се отмяна на съдебното решение и произнасяне по съществото на спора за отмяна на оспорения административен акт. Претендира се присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С касационната жалба е предявено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по въпросите: „Дали действията на българската администрация, които ще доведат до прекъсване на водоснабдяването и канализацията на законно въведени в експлоатация сгради, са в съответствие с основните правни принципи на ЕС. Дали тези действия нарушават принципа за правна сигурност и на принципа на защита на законните очаквания. Дали тези действия представляват нарушение на членове 7 и 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз.“ Ответникът – началникът на Регионална дирекция за национален строителен контрол /РДНСК/ - София, чрез пълномощника си гл. юрк. С. Младенова, в писмен отговор и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за допустима като подадена от надлежна страна, срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд – София град /АССГ/ е повторно, след като с решение № 2209 от 05.03.2025 г. по адм. дело № 68/2025 г., ВАС е отменил решение № 21949/01.11.2024 г., постановено по адм. дело № 3942/2024г. на АССГ и е върнал делото за ново разглеждане с указания за събиране на доказателства за установяване на факти, които са от значение за преценката относно приложението на материалния закон във връзка с собствеността върху процесния строеж и надлежния адресат на задължението за премахването му. С оспореното решение, АССГ е отхвърлил жалбата на Столична община против заповед № ДК-02-С-2/22.03.2024 г. на началника на РДНСК – София, с която на основание чл. 225, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е наредено на общината като собственик на терена да премахне незаконен строеж: "уличен водопровод DN 110 PEHD по ул. „Илка Попова“ от съществуващ уличен водопровод в близост при о.т. 119 до о.т.111 и по ул. „Борис Карадимчев“ от о.т.111 до СВО за УПИ Х, кв.9, м. „НПЗ Хладилника-Витоша“, преминаващ през ПИ с идентификатор 68134.903.2411 и ПИ с идентификатор 68134.903.3372“, като извършен без изискващите се одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия със заповед на началника на ДНСК, и има за предмет строеж е трета категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 3, б. "б" ЗУТ, представляващ част от техническата инфраструктура по смисъла на § 5, т. 31 ДР на ЗУТ. Посочва, че определящи за квалифицирането на строежа от тази категория са неговите характеристики, установени със документите по преписката и заключението на вещото лице инж. Танков. Констатирано е спазване на изискванията за форма и отсъствие на съществени нарушения на административно производствените правила по чл.35 и чл.36 АПК за установяване на надлежния адресат на заповедта. Обосновава изводи, че правилно е ангажирана отговорността на Столична община, която е възложител на строежа по смисъла на чл. 161 ЗУТ в качеството си на собственик на поземлените имоти, през които преминава процесния водопровод, в който смисъл са изложените от органа мотиви. Приета е за приложима и разпоредбата на чл.19, ал.1, т.4 от Закона за водите, според която изграденият водопровод е публична общинска собственост. Налице са изводи и за материалноправна законосъобразност на издадената заповед предвид доказателствата за наличие на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, който е изграден без изискуемите строителни книжа. При така очертания предмет на производството, като съобрази разпоредбата на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) и чл. 628 ГПК, както и постоянната практика на СЕС, настоящият състав на касационната инстанция счита за неоснователно искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване по формулираните от процесуалния му представител въпроси. Същото не е необходимо за да се разреши правния спор по делото. Според чл. 267 от ДФЕС, СЕС е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността, и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. За да възникне необходимост и съответно за да бъде длъжна националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, за тази юрисдикция следва да е налице съмнение относно тълкуването и действието на европейските разпоредби, относими към конкретното правоотношение, което е обект на съдебния контрол, т.е. ако правото на Съюза е приложимо по делото, разглеждано в главното производство, и има съмнения /неяснота/ при приложението му, какъвто не е настоящият случай. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 628 ГПК, според която съдът прави запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Предмет на оспорване в случая е административен акт за премахване на незаконно строителство, а устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството не попадат в изключителните, споделените и правомощията за подкрепа на Европейския съюз по смисъла съответно на чл. 3, чл. 4 и чл. 6 ДФЕС. Аргумент за неприложимостта на правото на ЕС в тази материя може да се почерпи от определение от 12.11.2010 г. по дело С-339/10 на СЕС, по запитване на ВАС във връзка с необжалваемостта на общите устройствени планове по ЗУТ, с което определение съдът приема, че явно няма компетентност да отговори на поставените въпроси. В случая, видно от формулираните въпроси, жалбоподателят сочи нарушение на основни правни принципи и конкретно на принципите за правна сигурност и за защита на законните очаквания, в резултат на действията на административния орган за премахване на незаконно изградения водопровод, което ще доведе до прекъсване на водоснабдяването на законно въведени в експлоатация сгради. Всъщност искането на жалбоподателя се основава на идеята за неблагоприятно засягане на правата на собствениците на жилища в блоковете, изградени в УПИ ІХ и УПИ Х, кв.9, м. „НПЗ Хладилника – Витоша“, захранени с вода от процесния водопровод, т.е. искането е мотивирано с доводи, съставляващи упражняване на чужди права, което позитивното процесуално право не допуска. От друга страна, поставените въпроси са ирелевантни за производството и не отговарят на целта на преюдициалното запитване - не се сочи конкретна национална правна норма, която да противоречи на общностното право, както и съответна норма на общностното право, чието тълкуване се иска. В първия формулиран въпрос жалбоподателят сочи най-общо нарушение на основни правни принципи на ЕС. По правило, правните принципи са основополагащи норми, произтичащи от договорите и съдебната практика на Съда на ЕС, които в случая касаторът не е конкретизирал, което не позволява преценка за наличие на неяснота при прилагането им, за противоречие с правна норма от националното право и за относимостта им към спора по делото. Противно на поддържаната от касатора теза, в случая запазването на процесния строеж би било в противоречие с основополагащия принцип за върховенството на закона, въвеждащ изискване за законност на строежите, които следва да бъдат надлежно разрешени и реализирани в съответствие с издадените строителни книжа. Същата е констатацията за липса на основания за отправяне на преюдициално запитване и по втория въпрос, поставен от жалбоподателя, независимо, че са посочени нарушения на конкретни принципи на ЕС - на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания. Последните са част от основните принципи в правото на ЕС, изведени в юриспруденцията на СЕС, а в най-общ план тези принципи позволяват на правните субекти да предвидят нормативните измерения на своето поведение, ограничавайки възможността на органите, натоварени с държавна власт, да преуреждат последиците от настъпили в миналото юридически факти. В случая искането по втория въпрос е такова за консултативно становище от СЕС по хипотетични въпроси и разгледано в горния контекст, не покрива изискванията за отправяне на преюдициално запитване. Правото да се ползват сгради, надлежно въведени в експлоатация, не изключва необходимостта от строителни книжа при изграждане на инфраструктурните съоръжения за водоснабдяване на същите сгради, както неоснователно се поддържа от жалбоподателя. Касае се за нормативно изискване за законност на строежите, което е задължително и предвидимо за правните субекти, които не могат да черпят благоприятни последици при нарушаването му, а обратното би било в противоречие с цитираните принципи на ЕС. Неоснователно е и искането за преюдициално запитване по третия формулиран въпрос, който не е обуславящ изхода на спора по настоящото делото. Касаторът се позовава на разпоредбите на чл.7 и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, като иска отговор за това, дали им противоречат действията на българската администрация, които ще доведат до прекъсване на водоснабдяването и канализацията на законно въведени в експлоатация сгради. ХОПЕС представлява част от първичното право на ЕС и притежава същата юридическа сила като учредителните договори на ЕС, като с чл. 7 е установено правилото за зачитане на личния и семейния живот и е предвидено, че всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения, а според чл. 17 - всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава и никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба, а ползването на имуществото може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес. Очевидно е, че с цитираните разпоредби е предвидена защита на субекти, различни от жалбоподателя Столична община, поради което същите са неотносими към правоотношението, предмет на спора. А във връзка с приложимата норма по чл. 161, ал. 1 ЗУТ, регламентираща кои субекти притежават качеството на възложител, не се твърди противоречие с правото на ЕС. Предвид изложеното и данните по делото, настоящият състав счита, че искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да бъде отхвърлено, тъй като не касае неяснота при тълкуването и валидността на норми на ПЕС, както и противоречие на правна норма от националното право с ПЕС, а и не е необходимо на съда, за да разреши поставения пред него правен спор. След преценка на наведените оплаквания в касационната жалба и доказателствата по делото, настоящият състав счита оспореното решението е валидно, допустимо и правилно по следните съображения: Противно на доводите на касационния жалбоподател, обжалваното решение е валидно. Същото е постановено от законен съдебен състав съгласно чл. 164 АПК, в рамките на правораздавателната му власт, в писмена форма и с ясни мотиви, и е подписано от съдебния състав. Неоснователни са твърденията в жалбата за нищожност на съдебния акт поради липса на компетентност на административният съд да разрешава спорове за собственост. Видно е, че произнасяне в горния смисъл не е обективирано в мотивите на решението и не са формирани правни изводи, относими към спор за материално право, какъвто по делото не е предявен. Съдът е обсъждал правото на собственост на касатора Столична община по отношение на поземлените имоти, през които преминава трасето на процесния водопровод, но за да обоснове качеството й на възложител на строежа по см. на чл.161,ал.1 ЗУТ, съотв. на надлежен адресат на издадената заповед. Действително съдът е квалифицирал изградения водопровод като елемент от техническата инфраструктура по чл.64, ал.1 ЗУТ, който е публична общинска собственост в хипотезата на чл.19, ал.1, т.4, б. „а“ и „б“ от Закона за водите. Горните съображения обаче са формирани в отговор на защитната теза на жалбоподателя, а не за разрешаване на спор за собственост, какъвто по делото не е съществувал. Оспореното решение е правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Противно на поддържаното в жалбата, в съответствие със задълженията си по чл.171 АПК и с изискванията на чл.172а, ал.2 АПК, съдът е обсъдил наведените доводи и възражения на страните, отговор на които се съдържа във формираните мотиви на съдебния акт. Последните се споделят изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях по реда на чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК. Правилно и след събиране на относимите доказателства в изпълнение на указанията на касационната инстанция в отменителното решение, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Видът и категорията на строежа са установени въз основа на документите по преписката и заключението на вещото лице инж. Танков, което не е оспорено от жалбоподателя. От съвкупната преценка на събраните доказателства, съдът е приел, че се касае за строеж от трета категория по чл.137, ал.1, т.3, б. „б“ ЗУТ – уличен водопровод, представляващ техническа инфраструктура по см. на §5, т.31 ДР на ЗУТ, с оглед на което и на осн. чл.225, ал.1 ЗУТ началникът на РДНСК е органът, който разполага с компетентност да издаде заповед за премахването му. Обосновани са и изводите на съда за спазени изисквания относно формата и съдържанието на обжалвания административен акт. Неоснователни са наведените в жалбата доводи за неяснота при описанието на трасето на спорния водопровод и относно качеството на адресата. В заповедта е направено точно описание на наредения за премахване строеж с посочване на вид, местонахождение и параметри, потвърдено и от вещото лице, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Следва да се посочи, че констатациите на съдебния експерт са изведени след преценка на всички представени по делото доказателства, относими към съществуващите водопроводи в процесната територия. Видно е, че събраните данни са съпоставени и анализирани, в резултат на което е установено по категоричен и еднозначен начин, че уличният водопровод – предмет на оспорената заповед, е разположен в описания в същата участък - изграден е по улица „Илка Попова“ от съществуващ уличен водопровод в близост при о.т. 119 до о.т.111 при кръстовището с ул. „Борис Карадимчев“ и от о.т.111 на последната до пожарен хидрант пред УПИ Х, кв.9, м. „НПЗ Хладилника-Витоша“, като преминава през ПИ с идентификатори 68134.903.2411 и 68134.903.3372 - общински улици. Видно е също, че процесният водопровод е строеж, различен от този, за който е издадено приложеното по делото разрешение за ползване. Горните обстоятелствата съответстват на отразеното в съставения по реда на чл.225, ал.3 ЗУТ, констативен акт, който е официален свидетелстващ документ, а материалната му доказателствена сила по см. на чл.179, ал.1 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК и чл.228 от ЗУТ, не е оборена в рамките на съдебното производство. Във връзка с реквизитите на оспорената заповед, правилно съдът е приел, че адресата на същата е посочен ясно от органа в изложените мотиви. Столична община е вписана като собственик на имотите, през които преминава процесния строеж, съотв. възложител по см. на чл.161, ал.1, предл. първо ЗУТ, от което следва, че е надлежен адресат на задължението за премахване съгласно чл.225, ал.6, т.5 ЗУТ и § 3 от Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Тук е мястото да се посочи, че основният спор по делото е именно във връзка със субекта на задължението за премахване на строежа, поради което с указания за установяването му, делото е върнато за ново разглеждане с отменителното решение на касационната инстанция, вкл. за да се установи чия собственост е строежа във връзка с разпоредбите на Закона за водите и твърденията на жалбоподателя, че процесният водопровод е частна собственост на лицата, които са го изградили или които го ползват. От една страна, горните доводи на Столична община, са заявени едва в съдебното производство по оспорване на издадената заповед, поради което и предвид липсата на подадено възражение по реда на чл.225, ал.3 ЗУТ, правилно административният орган е адресирал задължението за премахване на строежа спрямо общината в съответствие с разпоредбата на чл.225, ал.6, т.5 вр. с чл.161, ал.1 ЗУТ. В този смисъл, наведените от касатора оплаквания за нарушение на административнопроизводствените правила по чл.35 и чл.36 АПК при изясняването на въпроса за собствеността на строежа и неговият извършител, са неоснователни. От друга страна, въпросът за адресата на заповедта е относим към нейната материалноправна законосъобразност, а преценката на съда за съответствие на същата с изискванията на приложимия закон са правилни. Както се посочи, Столична община е собственик на поземлените имоти, в които е извършено строителството и този юридически факт е достатъчен за определянето й като възложител по дефиницията на чл. 161, ал. 1, изр. 1 ЗУТ, съотв. като субект на задължението за премахване на строежа и надлежен адресат на заповедта. Този извод съответства и на понятието за възможния кръг от лица - адресати на заповедите, очертан от разпоредбите на чл. 225, ал. 6 ЗУТ и § 3 от Наредба № 13 от 23.07.2001 г., сред които органът следва да избере, а изборът се прави при условията на оперативна самостоятелност, както правилно е констатирал административният съд. Въпреки предоставената възможност, и при новото разглеждане на делото, жалбоподателят не е доказал тезата си, че процесният водопровод е частна собственост. Липсват доказателства за друг извършител на строежа, а именно дружествата, изградили жилищните блокове в УПИ ІХ и УПИ Х, кв.9, м. „НПЗ Хладилника – Витоша“, които водопровода захранва с вода, или собствениците на жилищата в тях, които се ползват от него. Действително, в разпоредбата на чл.19, ал.1, т.4 от Закона за водите, чиято приложимост е преценявана от съда при новото разглеждане на делото, е предвидено, че публична общинска собственост са водностопанските системи и съоръжения на територията на общината с изключение на тези, които са включени в имуществото на търговски дружества, различни от В и К операторите с държавно и/или общинско участие в капитала, или на сдружения за напояване и които се изграждат със средства или с кредити на търговските дружества или на сдруженията за напояване, т.е. налице е изключение от общото правило за общинска собственост върху водностопанските съоръжения на територията на общината. Както се посочи обаче, жалбоподателят не е ангажирал доказателства за включване на процесния водопровод в имуществото на търговските дружества, построили жилищните блокове в УПИ ІХ и УПИ Х, кв.9, м. „НПЗ Хладилника – Витоша“, нито, че строежът е изграден със средства или с кредити на тези търговски дружества. Няма доказателства и за изграждане на водопровода със средства на потребителите - физически или юридически лица, чиито имоти обслужва, в която хипотеза същият би бил частна собственост съгласно разпоредбата на чл.24, т.8 от Закона за водите. От изложеното следва, че по делото не е доказано наличието на обстоятелства, изключващи Столична община като възложител по чл.161, ал.1, изр. първо от ЗУТ, с оглед на което правилно органът е ангажирал същата със задължението за премахването на незаконния строеж. Изводи в обратен смисъл не следват от обстоятелството, че по отношение на дружествата „Амстрой КО“ ООД и „Ди Пи Инвест груп“ ЕООД, които са изградили жилищните блокове в УПИ ІХ и УПИ Х, кв.9, м. „НПЗ Хладилника – Витоша“, има откази от Столична община за сключване на договор за поръчка за изграждане на инфраструктурни обекти – уличен водопровод и канал за захранване на горните сгради, видно от приложените по делото писма на директора на дирекция „Общинска собственост“, СО. Без доказателства за обстоятелствата, относими към изключението по чл.19, ал.1, т.4 от ЗВ и към чл.24, т.8 от ЗВ, издадените откази сами по себе си не са достатъчни за да се приеме, че дружествата са извършители на процесния строеж, както неоснователно претендира жалбоподателят. Неотносими към законосъобразността на издадената заповед във връзка с адресата на същата, са и посочените в касационната жалба разпоредби от Конституцията на Република България, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ и Директива 2000/60/ЕО /Рамкова директива за водите/, както и цитираната по приложението им практика на ЕСПЧ и СЕС. Настоящият съд не установява несъответствие между конкретните разпоредби от Закона за устройство на територията, приложими по делото и визираните нормативни разпоредби. Последните имат връзка с правата на собствениците на жилища в блоковете, захранени с процесния водопровод, а защитата им следва да бъде съобразена от органа в процеса на изпълнение на издадената заповед. В аспекта на материалноправната законосъобразност на обжалвания административен акт, правилно първостепенният съд е констатирал, че изграденият уличен водопровод е част от техническа инфраструктура по см. на §5, т.31 ДР на ЗУТ и е с характеристиките на строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като е реализиран без одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж, изискуеми съгласно чл.142, ал.1 и чл.148, ал.1 ЗУТ. Твърдения и доказателства за наличие на строителни книжа по делото липсват, а от заключението на СТЕ на инж. Танков е видно, че процесния водопровод е различен от този, за който е издадено приложеното по делото разрешение за ползване. С оглед времето на изграждане на обекта през 2022г.-2023г., последният не попада в режимите за търпимост, установени от законодателя. Предвид изложеното, като достига до извод, че в случая е налице безспорно установен незаконен строеж съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, а издадената заповед е законосъобразен административен акт, административният съд постановява правилно решение. Не са налице сочените от жалбоподателя касационни отменителни основания, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода по делото, в полза на ответника съдът присъжда разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200,00 лв., равняващи се на 102 евро, платими от Столична община. По горните съображения и на основание чл.628 ГПК вр. с чл.144 АПК и чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,