Решение № 560 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2603/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. К. Н., представляван от адвокат Д., срещу решение № 115 от 04.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 58/2025 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, с което е потвърдено решение № 364 от 14.11.2024 г. по гр.д. № 33/2024 г. по описа на Районен съд- Петрич, с което е допуснат до делба между К. К. К. и Д. К. Н. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РС -18-8 /21.01.2022 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот - 16.11.2023 г., с адрес на имота [населено място], ул. “***“ № 1, с площ от 1 109 кв. м., при равни права между страните. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния, процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и не е дал отговор на всички твърдения, възражения и доводи на страните. Поддържа, че по делото е установено ограждане на имота, което следва да се съобрази като манифестиране на собственически намерения. Поддържа, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.69 от ЗС, не е изследвал дали действията на съсобственика не сочат към промяна на намерението му за своене на имота и решението е необосновано. Моли въззивното решение да бъде изцяло отменено и предявеният иск за делба да бъде изцяло отхвърлен. Претендира да му бъдат присъдени разноските, направени пред трите съдебни инстанции. Ответникът по касация К. К., представлявана от адвокат Т., оспорва жалбата. Моли решението на Окръжен съд- Благоевград да бъде оставено в сила, като правилно, обосновано и законосъобразно. В открито съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. С определение № 5861 от 15.12.2025 г., постановено по чл. 288 ГПК, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „В случай, че съсобственик, извърши явни действия за демонстриране на animus domini, които могат се възприемат от всички живущи, поради естеството на населеното място, считат ли се тези действия за доведени до знанието и на другия съсобственик ?” По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: В практиката на ВКС еднозначно е прието, че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, каквато хипотеза в отношенията между съсобственици не е налице, освен в случаите, когато основанието, на което е установена, отрича правата на другите съсобственици (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС I-во г. о. и др.) Приема се също така в съдебната практика, че за да се придобие по давност съсобствен / сънаследствен имот, е необходимо фактическата власт на съсобственика/сънаследника за неговите идеални части да бъде отблъсната чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че ползващият имота съсобственик е започнал да свои цялата обща вещ, чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, и които са достигнали до неговото знание, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 518 от 15.09.2025 г. по гр.д. №4736/2023 г. на ВКС, I г.о.). Действията, с които съсобственикът демонстрира завладяването на идеалните части на другите съсобственици са различни, съобразно конкретиката на всяко дело. В свои решения ВКС сочи, какви биха могли да бъдат действията, с които съсобственик демонстрира промяната в своите намерения, своенето на целия имот и отричането на правата на другите съсобственици. С решението, цитирано от касатора в неговата жалба - решение №200 от 13.07.2012 г. по гр.д. № 199/2012 г. на ВКС, I г.о. – се приема, че ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел използването на този имот според неговото предназначение и за нуждите на ползващото го лице представляват действия по упражняване на фактическа власт с намерение за своене, тъй като сочат наличие на воля оградената част от земната повърхност да бъде отделена, опазвана и поддържана, което представлява отношение на собственик към вещ, която счита за своя. Прието е, че подобни действия са обичайно присъщи на собственика на вещта, поради което при наличието на такива действия презумпцията на чл. 69 ЗС може да се приеме за оборена. С оглед на така възприетото тълкуване на закона в практиката на ВКС следва да се приеме като извод и отговор на поставения правен въпрос, че ако съсобственик е предприемал действия, с които явно е демонстрирал своето собственическо отношение към общата вещ, които могат да се възприемат от всички, то следва да се приеме, че тези действия са достигнали и до знанието на другия съсобственик и съответно, че съсобственикът е узнал или е имал възможност да узнае за промяната в намеренията на владелеца. По правилността на въззивното решение: При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. По делото е заявен за разглеждане иск за делба на съсобствен имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РС -18-8 /21.01.2022 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР засягащо поземления имот е от 16.11.2023 г., с адрес на имота [населено място], ул.“***“ № 1. Няма спор между страните по отношение на това, че имотът е придобит от тях при равни права. Ответникът Д. Н. своевременно е заявил възражение за придобиване на имота по давност, считано от 2002 г. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безпротиворечиво установено по делото, че ответникът е изравнил имота и го е оградил, но е мотивирал извод, че тези действия не обективирали намерение за своене, което да е било сведено до знанието на ищцата. Съдът е посочил, че простото ползване и обработване на съсобствения недвижим имот представлявало владение от страна на ползващия на собствените му идеални части и държане на чуждите идеални части, принадлежащи на другия съсобственик. Съдът е приел, че ответникът Н. е следвало да докаже отблъскване владението на ищцата, като до нейното знание по категоричен начин да бъде сведено намерението на ответника да владее и нейната идеална част или че същият отказва да признае правата й върху вещта. Това следвало да се случи чрез действия, които демонстрират акт на отрицание - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Посочил е, че обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл.31 ЗС, в това число поддръжка и ремонтиране, не изразява намерение за своене, защото всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ, можело да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези разноски, която съответствува на техния дал от съсобствеността, като фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците сам по себе си не означавал, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици. Съдът е кредитирал показанията на И. и Д. Г., като е посочил, че същите имат дълги и непосредствени впечатления за случващото се с имота, тъй като са съседи на същия, не е констатирано да са в особено близка или родствена връзка с някоя от страните по делото, за разлика от останалите свидетели. Свидетелите Г. установявали почистването и облагородяването на имота, но тези действия, според въззивния състав, представлявали действия на ползване на обща вещ по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е възприел разрешение, което е в противоречие с тълкуването, направено в отговор на значимия за спора правен въпрос. Основателно е оплакването, че това се е отразило на правилността на акта, който е постановен в нарушение на материалния закон. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, в която връзка ВКС приема следното следното: Правилно в своето решение въззивният съд е приел, че страните са придобили правото на собственост върху процесния поземлен имот при равни права. Правилно съдът е установил от фактическа страна от разпита на свидетелите И. и Д. Г., чиито показания е кредитирал като непосредствени и тъй като са съседи на имота, без да са в близка или родствена връзка с някоя от страните по делото, за разлика от останалите свидетелите, че ответникът Н. е почистил имота и го е оградил, без ищцата да участва в тези дейности. Неправилни се явяват, с оглед дадения отговор на правния въпрос, изводите, че установените действия, предприети от страна на ответника, не са демонстрирали преобръщането на държането на идеалните части на ищцата във владение. При установеното по делото, че ответникът Н. е оградил своя имот със стабилна бетонна ограда, разчистил го е от камъни, останали от срутена стара къща, извозил е камъните с камиони и е подготвил земята да я ползва следва да се приеме, че с тези свои действия той не просто ползва имота, а заявява собственическото си отношение към целия имот. Ответникът огражда имота, обособява го териториално, възпрепятства достъпа на останалите, в това число и на сестра си до имота. На следващо място, предприетите от ответника действия са явни, възприети от околните, поради което ищцата е следвало да предприеме действия по отблъсване на установената и продължаваща фактическа власт преди изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок и по този начин да прекъсне давността. Такива действия не се установява ищцата да е предприела. Ето защо, веднъж установеното владение от страна на ответника, което не е било прекъснато или обезпокоено и е продължило повече от 10 години след смъртта на бащата на страните през 2002 г., е довело до придобиване от него на право на собственост върху целия имот. Ищцата е загубила своето право на собственост върху поземления имот, след като същото е придобито по давност от ответника. С оглед изложеното следва да се приеме,че предявеният иск за делба е неоснователен, тъй като процесният имот не е съсобствен, а е индивидуална собственост на ответника по делото. Предвид това, въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него, по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК, да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен предявеният иск за делба между страните. При този изход на спора касаторът има право на сторените разноски по делото. Същият претендира разноските направени пред трите съдебни инстанции и доказва реално направени такива в размер на 1200.00лв.- заплатени като адвокатско възнаграждение пред първата съдебна инстанция, 40.00лева- държавна такса по сметка на ОС-Благоевград, 70.00лева – платена държавна такса по сметка на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на І г. о.