Определение № 2041 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 274/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Д. Д., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 268822 от 21.11.2022г. по гр. д. № 5676/2021г. на Софийски градски съд, ІІ Е състав, с което е оставена без уважение подадената от него молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 263057 от 29.09.2022 г. в частта за разноските. В частната жалба се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на атакувания акт, като се претендира неговата отмяна. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, което по аналогия следва да се приложи и по настоящото дело, спрямо отхвърления иск за нищожност на една от атакуваните от потребителя договорни клаузи. Подкрепя своя довод с обстоятелството, че този иск е предявен в условията на правна несигурност, при наличие на противоречива съдебна практика на съдилищата и с оглед липсата на достатъчно задълбочени правни познания у потребителя за наличието на неравноправност. Счита, че ако върху него бъдат възложени разноските, сторени от кредитора за защитата му по този иск, то няма да бъде осигурено приложението на принципа на ефективност на Съюзното право, целящ осуетяване на възможния възпиращ ефект за потребителите да търсят защита на правата си по съдебен ред. Ответникът по частната жалба „Юробанк България“ АД, чрез процесуален пълномощник, с депозиран в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. За да остави без уважение в производството по чл. 248 ГПК искането на ищеца да бъде изцяло освободен от отговорността за разноски, съставът на апелативния съд е потвърдил изложените в решението си съображения относно броя и характера на предявените искове и относно това, че един от тях – за установяване нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора за кредит поради нейната неравноправност – е отхвърлен като неоснователен. Именно въз основа на посоченото обстоятелство в полза на ответната банка са присъдени разноски в размер на 536.53 лв., съответни на отхвърления отрицателен установителен иск, съгласно правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, а решението на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19 е счетено за неприложимо в случая. При липсата на спор досежно фактите, настоящият съдебен състав намира следното: В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено във връзка с допуснат по преюдициално запитване въпрос, касаещ съвместимостта на режима за разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испанския закон за граждански процедури може да се стигне до това, продавачът или доставчикът да не бъде осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми. В настоящата хипотеза обстоятелството, че ищецът е осъден да заплати част от направените от ответника разноски обаче не се дължи на частичната основателност на предявени кондикционни искове, в която хипотеза решението на СЕС има задължителна сила. Неоснователни са доводите, че постановките на решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС следва да намерят приложение по аналогия и в хипотеза на неоснователност на част от предявени обективно съединени искове за установяване на нищожност на неравноправни клаузи от потребителските договори. Освобождаването на потребителя от отговорността за разноски в случаите, при които той е засегнат от прилагането на неравноправна клауза в договор за кредит, но обусловеният кондикционен иск е частично неоснователен, се налага от затруднението, което потребителят би имал да определи точния размер на неоснователно платените от него суми и да разграничи коя част от плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната клауза. С оглед същността на даденото от СЕС разрешение няма основание същото да се прилага по аналогия, когато установителните искове за нищожност са били отхвърлени, нито са налице условията за отправяне на преюдициално запитване по този въпрос. Предвид изложеното съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено, поради което и