Определение № 2539 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3592/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК във връзка с чл.396, ал.2, изр.3 от ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби на Р. Д. и Д. Д. против определение № 1312 от 17.05.2023 г., постановено по ч. гр. д. №СП 1339 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд, 8-ми граждански състав, с което е отменено определение № 5643 от 5.05.2023 г. по гр. д. № 5243 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, I-15 състав, и е постановено друго, с което са наложени поисканите от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество обезпечителни мерки по бъдещия иск, който ще бъде предявен от комисията срещу Р. Д. Д..

Частните жалбоподатели твърдят, че определението на въззивния съд е очевидно неправилно и по формулираните от тях въпроси противоречи на практиката на ВКС, поради което молят бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и молбата за налагане на обезпечителни мерки да бъде оставена без уважение.

Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като оспорва частните жалби и по същество.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното:

За да отмени отказа на първоинстанционния съд да наложи поисканите обезпечителни мерки, въззивният съд е приел, че дори да се изключи стойността на леките автомобили, тъй като не са налични към настоящия момент, несъответствието между притежаваното и законно придобитото имущество пак би било над 150 000 лв. Основният довод на съда да допусне поисканите обезпечения е, че не е необходимо пълно доказване, а вероятна основателност на бъдещите искове. Освен това е допълнил, че обезпечението на иск може да се допусне по принцип и срещу представяне на гаранция. Макар такава гаранция да не може да се иска от КПКОНПИ като процесуален субституент на държавата, евентуалните права на ответника, породени от необосновано наложени обезпечителни мерки, са защитени посредством иска по чл.2а от ЗОДОВ. Тези мотиви не са в противоречие с правилата на формалната логика, не представляват прилагане на отменена или превратно тълкувана против нейния смисъл правна норма и не нарушават основополагащи принципи на гражданския процес, поради което определението не е очевидно неправилно и не може да се допусне касационното му обжалване на това основание.

Частните жалбоподатели считат, че определението на Софийския апелативен съд противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът при допускане на обезпечение на бъдещ иск по молба на КПКОНПИ да направи преценка за вероятната основателност на бъдещия иск и дали поисканите от молителя обезпечителни мерки следва да бъдат наложени изцяло или следва да наложи по своя преценка обезпечителни мерки, съобразени с размера на вероятно основателния иск?

2. Допуска ли се обезпечение на иска, когато от въведените от ищеца твърдения следва, че претендираното право не съществува и в подкрепа на тези твърдения няма представени никакви доказателства, които да правят иска вероятно основателен?

3. Може ли да бъде наложен запор върху вещ/парични средства/, която не е собственост на ответника по бъдещия иск?

Дадените от въззивния съд разрешения на първите два въпроса обаче не са в колизия, а съответстват на практиката на ВКС, относима към настоящия случай и съдържаща се в о пределения № 246 от 4.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1993/2022 г. на IV ГО и № 60299 от 17.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2402/2021 г. на III ГО. Тази практика отчита особеностите на обезпечаването на бъдещите искове, които се предявяват от КПКОНПИ-не може да се изисква внасяне на гаранция, а обезпечаване на вредите от евентуалното неоснователно обезпечаване се извършва посредством иска по чл.2а от ЗОДОВ. Това означава, че искането за налагане на обезпечителни мерки следва да бъде отхвърлено само когато изводът за вероятната основателност на иска е категорично изключен. С ъдът следва да формира извод за вероятна основателност, а не за доказаност на исковата претенция. Преценката на сезирания съд за вероятната основателност на иска въз основа на писмените доказателства се извършва в рамките на очертаните от чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК предели и следва да е най-обща, без да е нужно да се навлиза в подробното им обсъждане. По този начин е постъпил въззивният съд, без да обсъжда твърдението, че паричните средства не са собственост на ответника, а на неговия баща. Това твърдение, което обуславя третия въпрос на касаторите, в съответствие с т.5 на ТР № 6 от 14.03.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК не е преценявано като предпоставка за допускане на обезпечителните мерки.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение