Определение № 4472 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2868/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Б. Л. срещу определение № 242/29.01.2026 г., постановено по адм. дело № 770/2025 г. по описа на Административен съд (АС) – Добрич. Изложени са съображения за неправилност на определението като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. По наведените в частната жалба доводи се иска неговата отмяна и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по същество на жалбата срещу административния акт на Комисията за защита от дискриминация. Ответникът по частната жалба – Комисия за защита от дискриминация (КЗД) – не изразява становище по делото. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред АС – Добрич е Решение № 312/24.10.2025 г. по преписка № 334/2025 г. по описа на КЗД, с което на основание чл. 52, ал. 3 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), във вр. с чл. 30, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 70, ал. 1 от ЗЗДискр., Петчленен разширен заседателен състав на КЗД е прекратил производството по преписката и е оставил без разглеждане жалба с вх. № 44-00-2904/22.07.2025 г. и допълнение към нея с вх. № 44-00-3213/11.08.2025 г., подадени от Н. Б. Л. срещу съдия Г. П.. С жалбата си до КЗД, уточнена с допълнението към нея, Н. Б. Л. е предявил оплаквания за осъществени спрямо него и семейството му противозаконни и дискриминационни действия, по-специално изразяващи се в системно дискриминационно отношение и злоупотреба със служебно положение от страна на съдия Г. П. в рамките на съдебно производство по граждански дела в Районен съд (РС) – Добрич – гр. дело № 279/2023 г. и гр. дело № 2913/2023 г. по описа на РС – Добрич. Като е взела предвид характера на релевираните оплаквания за дискриминация под формата на действия и решения на съдия Г. П., осъществени в качеството му на магистрат по посочените две дела на РС – Добрич, КЗД е развила съображения за недопустимост на административното производство с основния мотив, че този специализиран държавен орган не разполага с правомощия за ревизиране и отмяна на съдебни актове. Според КЗД противното би представлявало недопустима намеса в независимостта на съдебната власт и би довело до нарушение на конституционния принцип на разделение на властите и накърняване на правната сигурност. Въз основа на тези правни аргументи КЗД е постановила прекратяване на производство по преписка № 334/2025 г. и е оставила без разглеждане подадената от Н. Б. Л. жалба, ведно с допълнението към нея. Като правно основание за прекратяването е посочила разпоредбите на 52, ал. 3 от ЗЗДискр., във връзка с чл. 30, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 70, ал. 1 от ЗЗДискр. За да отхвърли жалбата на Н. Б. Л. срещу така постановеното Решение на КЗД, административният съд, разглеждайки жалбата по реда на чл. 197 и сл. от АПК, е приел, че оспореният административен акт е изцяло законосъобразен. Съдът е споделил решаващия извод, че КЗД не може да осъществява контрол за спазване на принципите на равенство в третирането и защита от дискриминация в рамките на правораздавателната дейност. По изложени подробни съображения относно независимостта на съдебната власт, функционалния имунитет на магистратите и липсата на съответни правомощия на КЗД за проверка и контрол върху тяхната дейност, АС – Добрич е дал отрицателен отговор на очертания като спорен въпрос по делото, а именно има ли право КЗД да установява нарушения на ЗЗДискр., допуснати от органи на съдебната власт, да разпорежда преустановяване на такива нарушения и да налага съответни санкции или принудителни административни мерки. Определението на АС – Добрич е правилно като краен резултат. Мотивите, с които решаващият съд е обусловил този резултат, обаче следва да бъдат допълнени и коригирани от касационна инстанция със следните съображения: Спорният въпрос в настоящия случай действително се отнася до наличието или липсата на законово основание КЗД да се произнесе по същество на наведени пред нея оплаквания за дискриминационни прояви от страна на магистрат, извършени в рамките на изпълняваните от него правораздавателни функции. Принципно верни са разсъжденията на АС - Добрич относно основополагащия принцип на разделение на властите и свързаните с него предели на взаимодействие между трите власти, както и относно същността на принципа за независимост на съдебната власт, закрепен в чл. 117, ал. 2 от Конституцията на Република България. В случая обаче оплакванията на Н. Б. Л. пред КЗД не касаят искане за пререшаване на приключили по съдебен ред спорове, нито за осъществяване на какъвто и да било контрол върху постановените актове по тези спорове. Формулираните искания до КЗД са за установяване на дискриминационно отношение и дискриминационни практики от страна на съдия Г. П., които според жалбоподателя били допуснати в хода на и във връзка с воденето на съдебните производства по посочените по-горе граждански дела. При тези обстоятелства неотносими (макар и верни по съдържание) към решаването на настоящия спор се явяват доводите, изтъкнати в решението на КЗД и преповторени в обжалваното определение на АС – Добрич, че КЗД не разполага с признати от закона правомощия за осъществяване на контрол върху актовете на съда. Не осъществяването на такъв контрол върху актовете на РС – Добрич, а установяването на дискриминационни прояви по повод и във връзка с постановяването им от съдия Г. П., е предмет на жалбата на Н. Б. Л. до КЗД. На следващо място, настоящият касационен състав намира, че в жалбата до КЗД и допълнението към нея са изложени достатъчно ясни факти и обстоятелства, които позволяват да се установи в какво точно се състои заявената претенция, срещу кого е насочена тя и какви са конкретните искания на жалбоподателя пред КЗД. Също така, не се установява неизпълнение на задължението по чл. 52, ал. 3 то ЗЗДискр., във вр. с чл. 30, ал. 2 от АПК. С допълнение с вх. № 44-00-3213/11.08.2025 г. Н. Б. Л. е отговорил на изпратеното му уведомление от КЗД за отстраняване на нередовности по жалбата, като видно от текста на същото, изяснени са основните елементи, отнасящи се до задължителното съдържание и реквизити на инициативния документ пред КЗД. По тези съображения касационният състав намира, че в настоящия случай не е реализирано основанието за прекратяване на административното производство по 52, ал. 3 от ЗЗДискр., във връзка с чл. 30, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 70, ал. 1 от ЗЗДискр. Въпреки това, изводът на КЗД за недопустимост на образуваното въз основа на жалбата на Н. Б. Л. производство по преписка № 334/2025 г. е правилен, като основанието за това е в разпоредбите на чл. 214 от ЗСВ, във вр. с чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК. Съгласно чл. 214 от ЗСВ съдиите, прокурорите и следователите при или по повод изпълнение на техните служебни функции не може да бъдат ответници в административно производство, освен ако е предвидено в закон. В ЗЗДискр. липсва изрично предвиждане в тази посока. Съгласно общите правила на чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК предпоставка за допустимостта на искането за произнасяне по същество от страна на административния орган е наличието на специални изисквания, установени със закон. В случая в ЗЗДискр. не е предвидено друго, специално изискване, което да дерогира приложението на чл. 214 от ЗСВ в производствата по реда и при условията на ЗЗДискр. Следователно подадената от Н. Б. Л. жалба до КЗД с оплаквания за дискриминация, извършена от магистрат в рамките на осъществяваната от него правораздавателна дейност, се явява недопустима с оглед разпоредбите на чл. 214 от ЗСВ, във вр. с чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК. По тези съображения, като е оставила жалбата без разглеждане и е прекратила производството по преписката, КЗД е постановила законосъобразен административен акт, който правилно, макар и с различни от настоящите съображения, е потвърден от първоинстанционния съд. Предвид изричната разпоредба на чл. 56, ал. 4 от АПК съдът е разгледал жалбата в производство по реда на чл. 197 и сл. от АПК. При разглеждането й е достигнал до извод за нейната неоснователност, а не недопустимост, както се твърди в частната жалба. С оспореното определение не е подменен предметът на спора, нито по какъвто и да е начин е преградено правото на участие на жалбоподателя в процеса. Липсва допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в каквато насока са оплакванията в частната жалба, които като неоснователни и недоказани следва да бъдат отхвърлени. Оспореното определение е правилно като краен резултат, валидно и допустимо и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение