Определение № 573 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3642/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Бусове и лизинг“ ЕООД против решение № 1043 от 15.07.2022 г., постановено по въззивно гр. д. №1453 по описа за 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, IХ състав, с което е потвърдено решение № 97 от 1.4.2022 г. по гр.д. № 1319 по описа за 2021 г. на Карловския районен съд, I-ви граждански състав. С първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на Д. А. С. общо 6 900 лв. изплатени от ищеца погасителни вноски по развален поради недостатъци на вещта предварителен договор за покупко-продажба на МПС от 1.3.2021 г. на товарен бус, марка „Рено“, модел „График“, рег. [рег.номер на МПС] и анекс към него от 31.05.2021 г.

Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си защо не кредитира определени от тях, респективно защо не ги кредитира в пълна степен?

2. Трябва ли при тълкуването на договорите да се търси действителната обща воля на страните, като всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, както и при тълкуването трябва ли да бъдат съобразени и специфични обстоятелства, свързани с предмета на договора, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора и последващите му изменения? При спор между страни по един двустранен договор относно неговото съдържание, тълкуване и изпълнение, трябва ли съдът да зачете договореностите, постигнати между тях, и кога не е длъжен да го стори?

Д. А. С. застъпва становището, че няма основание за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 670 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Д. А. С. е изложил в исковата молба, че на 1.3.2021 г. е сключил с ответното дружество предварителен договор за покупко-продажба на товарен бус, марка „Рено“, модел „График“, рег. [рег.номер на МПС], като е поел задължение да плати на вноски продажната цена, а дружеството му е предало владението върху автомобила. Още след прибиране на товарния бус към [населено място] машината е започнала да работи проблемно, а за периода от 2.4.2021 г. до 25.04.2021 г. бусът три пъти е проверяван в сервиз. Установено е, че бусът има сериозен проблем и ремонтът може да струва над 1 500 лв. На 25.4.2021 г. управителят на дружеството е взел моторното превозно средство, а на 31.05.2021 г. между страните е бил подписан анекс към договора. Купувачът е изпълнил своите задължения за плащане на вноски, поканил е дружеството да предаде буса на 12.07.2021 г., като представи документи за ремонта. Тъй като на тази дата дружеството не му е предало буса и не му е представило документи за ремонт, с уведомление, връчено на 29.7.2021 г. ищецът е развалил договора поради неизпълнение на задълженията на дружеството да извърши ремонт и да му предостави владението на моторното превозно средство. Ето защо е поискал това дружество да му върне платените по договора вноски общо в размер на 6 900 лв.

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило предявения иск. Заявило е, че е изправна страна по договора, възразило е, че на основание чл.197 от ЗЗД искът на купувача за връщане на цената е погасен поради изтичане на предвидения в закона шестмесечен срок от предаването на автомобила. Посочило е, че на 12.07.2021 г. е уведомило ищеца за възможността да вземе автомобила от автосервиза, където е бил ремонтиран, след заплащане цената на ремонта. Ищецът обаче отказал да заплати тази цена.

Карловският районен съд е приел за установено по делото, че процесният автомобил е бил с недостатъци/блокирал турбокомпресор и филтър за твърди частици/ още към момента на предаването му на ищеца. Тези недостатъци съществено намаляват годността за обикновеното ползване на автомобила. На свой ред ответното дружество не е доказало, че е извършило ремонт, с който да отстрани откритите дефекти и че е предоставило гаранция за ремонта. Затова за ищеца се е породило правото да развали договора и да иска връщане на дадената по него сума от 6 900 лв. Според първоинстанционния съд възражението за погасяване иска на купувача на основание чл.197 от ЗЗД се явява неоснователно, доколкото посочената разпоредба касае извършена продажба на движими вещи, а в настоящия случай страните са сключили само предварителен договор за продажба на МПС. Ето защо Карловският районен съд е осъдил ответното дружество да върне получените по разваления договор суми.

Пловдивският окръжен съд на свой ред е анализирал събраните по делото доказателства и е достигнал до извода, че следва да даде вяра на доведените от ищеца свидетели, тъй като са незаинтересовани от изхода на спора, а показанията им са логични, последователни и категорични. От тези показания се установява, че непосредствено след сключване на предварителния договор на 1.3.2021 г. бусът е дал дефекти, оставен е в сервиз, а след това е взет от управителя на ответното дружество, за да бъде ремонтиран в [населено място]. Необходимостта от извършване на ремонт е изрично посочена и в сключения към договора анекс. С оглед противоречията между свидетелските показания на двете групи свидетели, въззивният съд е приел за недоказани по категоричен начин твърденията на ответника, че е била дадена възможност на купувача да провери техническата изправност на моторното превозно средство и че извършеният тест е показал пълна техническа годност. Тези факти се опровергават както с разпита на свидетелите, доведени от ищеца, така и от последвалите действия на страните-вземане на автомобила със специализиран автомобил и откарването му от [населено място] в [населено място] на платформа, както и подписване на анекс с оглед необходимия ремонт на автомобила и удължаване на срока за заплащане на цената му. Освен това този съд е приел, че не е било предадено владението на автомобила от продавача на купувача след заплащане на продажната цена, въпреки че е налице писмена покана с определен ден. Владението не е било предадено и впоследствие до прекратяване на договора, а в анекса предаването на автомобила не е обвързано с уговорки за заплащане на други суми, освен на продажната цена. Затова съдът е счел, че продавачът не е изпълнил задължението си да предаде на купувача вещта в пълна техническа изправност нито към датата на сключване на договора, нито в допълнително уговорените срокове. Поради това съществено неизпълнение за ищеца се е породило правото да развали договора, което е упражнено преди предявяване на иска. Съдът подробно е обосновал наличието на правен интерес от развалянето без даване на срок за изпълнение, оспорването на протокола за ремонт и недоказването на техническата изправност на автомобила посредством представянето на този протокол. Констатирал е също, че няма никакви данни за повреди на автомобила в резултат от експлоатацията от купувача, а доказателствата сочат за наличие на техническа неизправност към датата на продажбата. Възражението за погасяване на иска на основание чл.197 от ЗЗД е счетено за неоснователно, тъй като правото на разваляне на предварителния договор се упражнява извънсъдебно и изявлението на ищеца за това разваляне е достигнало до ответното дружество в шестмесечния срок от сключване на предварителния договор. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

От така изложеното съдържание на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил довода, свързан с приложението на нормата на чл.195, ал.1 от ЗЗД, противно на твърдението на касатора. Обсъдени са били и всички останали доводи на касатора, изложени в отговора на исковата молба, свързани с твърденията за неговата изправност и с твърденията, че не носи отговорност за недостатъците на вещта. Решаващият извод на въззивния съд се състои в това, че правото на ищеца да развали договора произтича от неизпълнението на задължението за предаване на вещта и от наличие на недостатъци на вещта още към момента на сключване на предварителния договор, които ищецът не е имал възможност да констатира. Този извод почива на анализ на доказателствата в тяхната съвкупност и не е изграден върху извадково, непълно или едностранчиво тяхно тълкуване. Изложени са и аргументи защо съдът дава вяра на показанията на свидетелите на ищеца и не кредитира по отношение на някои факти показанията на свидетелите на касатора. Ето защо няма противоречие между даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос на касатора и цитираните от касатора решения № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III ГО, № 10 от 1.2.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на I ГО, № 287 от 1.2.2017 г. по гр. д. № 1798/2016 г. на IV ГО и др.

Не се констатира такова противоречие и по отношение на разрешението на втория въпрос на касатора. От тълкуването на клаузите на предварителния договор и на анекса към него според изискванията на решения № 156 от 16.6.2016 г. по гр.д. № 6042/2015 г. на IV ГО и № 28 от 1.3.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г. на IV ГО на ВКС не би могло да се стигне до извод, че продавачът не отговаря за констатираните веднага след предаването на вещта недостатъци. Освен това възприемането на тези клаузи в желания от касатора смисъл би довело до тяхната недействителност съобразно разпоредбата на чл.193, ал.3, изречение последно от ЗЗД.

Решението на въззивния съд не противоречи на правилата на формалната логика, а от съдържанието му не могат да се установят видими на пръв поглед многобройни и тежки пороци, без да се анализират събраните по делото доказателства. Затова не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение, поради което на това основание също не може да се допусне касационно обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на Д. А. С. 670 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение