Решение № 121 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3230/2013 г.

Решение № 121 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3230/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 9.11.2010 г. по гр. д. № 11992/2012 г. на ГС София, с което е отхвърлен предявеният от М. Г. Д. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и е отхвърлен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД. С определение от 9.10.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното по въпроса за предпоставките при които следва да бъде уважен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД при уважен иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД и по-конкретно от кой момент става дължимо акцесорното задължение за лихви за забава, при наличие на изпратена покана за заплащане на основното задължение. Жалбоподателите Н. И. М. и Р. И. М., чрез процесуалния си представител поддържат, че въззивното решение в частта му, по отношение на която е допуснато касационно обжалване, е неправилно и молят да бъде отменено като им бъдат присъдени претендираните лихви за забава. Ответниците Х. Ц. К., М. Н. М. и Щ. Н. К., чрез процесуалния си представител поддържат, че въззивното решение в частта му, по отношение на която е допуснато касационно обжалване, е правилно и молят да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., прие за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Н. К. да заплати на Н. и Р. И., на основание чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение в размер на по 5011,25 лв. за всеки от ищците, дължимо за периода от 10.01.2008 г. до 11.11.2011 г., за лишаване от ползване на 1/2 ид. ч. от апартамент №, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2011 г. Със същото решение съдът е отхвърлил иска, предявен на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2253.74 лева - обезщетение за забава върху всяко от месечните обезщетения за периода 10.01.2008 г. до 10.11.2011 г. Прието е за установено, че страните са съсобственици на недвижим имот, представляващ апартамент, както и че правата им са съответно 1/2 ид. ч. за Н. и Р. И., респ. по 1/4 ид. ч. за всеки от двамата и 1/2 ид. ч. за Н. К., като от нотариален акт №, том, рег. №, дело № г. се установява, че на основание покупко-продажба и завещание праводателят им К. К. е бил признат за собственик по реда на чл. 483, ал. 1 ГПК (отм.) на описания имот. Установено е, че страните по делото са негови наследници от удостоверение за наследници № /5.07.2004 г., издадено от Столична община, от което е видно, че последният е починал на 23.01.2003 г. и е оставил за наследници: Н. К. - брат, С. М. - сестра (починала на хх.хх.хххх г.) и оставила за наследници Н. и Р. И. - нейни деца. Прието е, че претенцията за ползване на процесния апартамент е заявена с нотариална покана, получена на 10.03.2006 г. Установено е също така, че с влязло в сила решение на ВКС, IV г. о., постановено по гр. д. № 160/2010 г. Н. К. е осъден на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на Н. и Р. И. суми в размер на 1579.75 лева на всеки един, съставляващи обезщетение поради лишаването им от ползване на съсобствен имот в периода 10.03.2006 г. -10.01.2008 г. и на основание чл. 86 ЗЗД суми в размер на по 189.73 лева на всеки един-обезщетение в размер на законната лихва до 10.01.2008 г. Посочено е, че от заключението на СТЕ се установява, че стойността на средния пазарен наем за имота за периода 10.01.2008 г. - 10.11.2011 г. възлиза на 20 045.10 лева, а от ССЕ се установява, че мораторната лихва върху главница от 10 022.55 лева - 1/2 от определената наемна цена по СТЕ за периода от 10.01.2008 г. до 10.11.2011 г. възлиза на 2253.74 лв. Изложени са съображения за това, че уважаването на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС предполага установяването от страна на ищците на следните факти, дадени кумулативно: съсобствеността на процесиите имоти, ползването им лично от ответника; лишаването им от ползване; факта на поканването за заплащане на обезщетение и размера на претендираното обезщетение. Съдът е приел, че са налице всички елементи от посочения фактически състав, включително и факта на поканването за заплащане на обезщетение. Прието е, че липсват доказателства по делото в отговор на посочената нотариална покана Н. К. да е поканил на свой ред съсобствениците - ищци в производството да ползват процесния имот, респ. те да са му отказали. За да отхвърли частично предявения иск по чл. 86 ЗЗД съдът е счел, че поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС има за цел да породи задължението за обезщетение и да го направи изискуемо, тъй като преди това самото задължение липсва, но самата изискуемост обаче се различава от забавата, която възниква по правилата на чл. 84 ЗЗД и понеже липсва точно определен падеж на задължението, по силата на ал. 2 на посочената разпоредба, забавата се поражда от поканата за плащане. Прието е, че това обаче е покана за плащане на вече изискуемо се задължение, поради което се различава от тази по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като се касае се до нова покана, която следва да се отправи след тази по чл. 31, ал. 2 ЗС, но каквато липсва преди предявяването на иска и следователно дотогава ответникът не е изпадал в забава. Допуснато е касационно обжалване по въпроса за предпоставките при които следва да бъде уважен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД при уважен иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД и по конкретно от кой момент става дължимо акцесорното задължение за лихви за забава, при наличие на изпратена покана за заплащане на основното задължение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК само по отношение частта на въззивното решение с която, въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил иска, предявен на основание чл. 86 ЗЗД за сумата на 2253,74 лева - обезщетение за забава върху всяко от месечните обезщетения за периода от 10.01.2008 г. до 10.11.2011 г. Настоящият състав намира, че на така поставения въпрос въззивният съд е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС, изразена и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения от 22.06.2011 г. гр. д. № 1568/2010 г., IV г. о. на ВКС, от 2.07.2013 г. № 1011/2013 г., IV г. о. на ВКС, решение от 15.11.2010 г. по гр. д. № 478/2009 г. на ВКС, и решение от 21.05.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. дело № 4249/2008 г. В същата е прието, че съобразно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на писменото поискване, то представлява едностранно волеизявление, от което следва да е видно, че лишеният от ползване иска да му се заплаща обезщетение и веднъж отправено, писменото искане се разпространява неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Приема се, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава, като от този момент той дължи заплащането на обезщетение, като законът не поставя изискване относно съдържанието на поканата, поради което няма основание по пътя на едно разширително тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити от поканата освен същата да е писмена и да е достигнала до своя адресат - ползуващия имота съсобственик. Като не се е съобразил с тази практика съдът е постановил неправилно съдебно решение което следва да бъде отменено в в частта му, с която, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил иска, предявен на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2253.74 лева - обезщетение за забава върху всяко от месечните обезщетения за периода 10.01.2008 г. до 10.11.2011 г. Тъй като спорът е изяснен от фактическа страна, настоящият състав следва да постанови решение по съществото му, като осъди ответниците да заплатят на ищците - жалбоподатели сумата 2253,74 лева - обезщетение за забава върху всяко от месечните обезщетения за периода 10.01.2008 г. до 10.11.2011 г. На основание чл. 78 ГПК ответниците по жалба следва да заплатят на жалбоподателите направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 574,07 лева. Предвид изложените съображения, съдът,