Определение № 3514 от 02.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2648/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Т. Ш., гражданин на Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 4250/07.02.2025 г. по адм. дело № 669/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D" изх. № 24010533 от 20.12.2024 г. на първи секретар, завеждащ консулска служба на Република България в Бурса – Турция по заявление от 16.10.2024 г. и производството по делото е прекратено. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът игнорирал изложените в жалбата обстоятелства, че с обжалвания акт се засягат негови основни права, провъзгласени от ЕКПЧ. В жалбата имало позоваване на ЕКПЧ, поради което съдът бил длъжен да даде ход на делото за събиране на факти и доказателства за доказване на засегнатите права. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – първи секретар, завеждащ консулска служба на Република България в Бурса – Турция, не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на Т. Ш., гражданин на Република Турция срещу отказ за издаване на виза „D“ за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), а посочените такива не кореспондират с текстовете на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ съставлявала предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията. В оспореното определение е отбелязано, че чл. 2 на Протокол № 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифициран със закон – обн. ДВ, бр. 87 от 24.10.2000 г. не гарантира правото на чужденец да влезе в избрана от него държава и да живее на нейна територия. Прието е, че след като правото на свободно движение било включено в допълнителния протокол, същото не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. Настоящият съдебен състав намира, че оспореното определение не е съобразено с изложените в жалбата твърдения за наличието на основания по смисъла на чл. 10а ал.4 от ЗЧРБ, относими към преценката за допустимост на оспорването на постановения от административния орган отказ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4, т.е. търсената от жалбоподателя виза тип „D“, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С така разписаните правила е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Както вече е отбелязвал в практиката си Върховен административен съд, държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Но държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна. Поради това националният законодател с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ изрично регламентира, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. В конкретния случай не може да се сподели обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. Първоинстанционният съдебен състав правилно е установил, че едно от твърденията на жалбоподателя е засягане на правото му на свободно придвижване, като в жалбата изрично е посочена разпоредбата на чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ. Следва да се сподели извода, че чл. 2 на Протокол № 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифициран със закон – обн. ДВ, бр. 87 от 24.10.2000 г., регламентира свобода на движение, но при наличието на законово основание за пребиваване, каквото в случая липсва. В сезиращата съда жалба, освен твърдения за нарушаване на чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ, като нарушена и несъобразена при издаване на оспорения административен акт е посочена разпоредбата на чл. 8 от ЕКПЧ, регламентираща правото на зачитане на личния и семейния живот. В оспореното определение не са изложени мотиви относно твърдените в този смисъл обстоятелства от Ш. и значението им за преценка относно допустимостта, респективно недопустимостта на жалбата, с която е сезиран първоинстанционният съд. Както по-горе беше описано, според чл. 10а ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. В случая такова твърдение е изложено в жалбата, т.е. налице е предвиденото в законовата разпоредба изключение, допускащо оспорване по съдебен ред на издадения отказ за виза от съответния тип. Дали е основателно твърдението за нарушаване на права по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ, е въпрос по съществото на производството, а не по допустимостта на оспорването. При така установеното, административният съд неправилно е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено и делото да се върне на съда за продължаване на производството. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,