Решение № 252 от 15.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1833/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Р. И. срещу решение № 57 от 02.06.2025 г. по в. гр. д. № 151/2025 г. на Окръжен съд - Търговище, с което след отмяна на решение № 28 от 03.02.2025 г. по гр. д. № 629/2024 г. на Районен съд - Търговище са отхвърлени предявените от Д. Р. И. срещу „Банка ДСК“ АД, [населено място] иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на съществуването на правоотношение по договор за поръчителство, с който ищцата И. се е задължила да отговаря за изпълнението на задължението на кредитополучателя И. А. П. по договор за кредит „Експресо“ №111397/27.03.2009 г., и иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата И. не дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 6 973, 79 лв. по посочения договор за кредит поради погасяване по давност на главното вземане, за събирането на което е образувано изп. д. № 398/2014 г. по описа на ЧСИ А. З.. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди възраженията и доводите на страните и събраните във връзка с тях доказателства, както и не е посочил кои обстоятелства приема за доказани, на какво основание и какво е тяхното значение за спора. Касационната жалбоподателка счита, че извод относно качеството, в което се е задължила да отговаря за задълженията по процесния договор за кредит, не би могъл да се извежда от наличието в договора на клауза за встъпване в дълг и от употребения в искането за отпускане на кредит и декларацията към него на термина „съдлъжник“. Излага доводи, че доколкото не е съпруга на кредитополучателя, встъпването в дълг не може да се отнесе към нея. Сочи, че в основната част на договора за банков кредит е договорено обезпечаването му с поръчителство, което обосновава приложението не на клаузата за встъпване в дълг, а на тази за поръчителство /чл. 18 от част ІІ/. Поддържа, че това следва и от анализа на цялостното съдържание на договора, при който следва да бъде отчетено, че ищцата няма задължения за погасяване на кредита наравно с кредитополучателя. Касационната жалбоподателка мотивира разбиране, че от предвиденото в договора, че в случай на неизпълнение банката има право служебно да събира суми от банковите й сметки, следва, че тя е обезпечила изпълнението на задължението на главния длъжник, поради което се касае до правоотношение по договор за поръчителство и същото съответства на предвидената такава клауза в част ІІ от договора. Сочи, че като критерии за основанието, на което се е задължила да отговаря за изпълнението на задълженията по процесния договор за банков кредит, следва да се използват получаването на сумата по договора за кредит и поведението на страните преди и след сключването на договора. Излага, че според събраните по делото гласни доказателства нито е получила, нито е ползвала кредита и единствената й цел е била да направи услуга на бившия си съпруг. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че свидетелските показания, установяващи горното, са недопустими. Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Третото лице помагач на страната на ищцата И. А. П. не изразява становище. С определение № 190 от 21.01.2026 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за извършване на проверка от касационния съд за допустимостта на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: В обжалваното въззивно решение, като е съобразил доводите на ответната банка за недопустимост на предявените искове по чл. 124, ал. 1 и чл. 439 ГПК с оглед стабилизирането на заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 175/2014 г. на Районен съд – Търговище за процесното вземане, поради липсата на подадено възражение срещу нея от страна на ищцата, съставът на Окръжен съд – Търговище е извършил преценка, че исковете са допустими, поради което следва да бъдат разгледани по същество. Мотивирал е тази преценка с наведените с исковата молба твърдения за факти, настъпили след приключването на производството по посоченото частно гражданско дело, които се отразяват на съществуването на оспореното вземане. В обжалваното въззивно решение е прието, че договор за кредит „Експресо“ № 111397/27.03.2009 г., сключен между „С. Женерал Експресбанк“ АД, кредитополучателя И. А. П. и ищцата, е документ с бланкетно съдържание, предоставящ възможност за възникване на правоотношения както по встъпване в дълга на кредитополучателя, така и на поръчителство. Съдът е посочил, че действително в чл. 17, т. 1 от част ІІ от договора „Встъпване в дълг“ се визира „съдлъжникът, съпруг/а/ на кредитополучателя“, но е счел, че за встъпването в дълг семейното положение е без значение. Подчертал е, че решаващо за пораждането на права и задължения по това правоотношение е безусловното изявление за встъпване в дълга. Направил е извод за такова безусловно встъпване в дълг с оглед изричното, самостоятелно и недвусмислено посочване в част I, т. 2.1., че ищцата има качеството – съдлъжник, както и с оглед саморъчните подписи на ищцата на всяка една от шестте страници на договора в графата „съдлъжник“, а не в графата „поръчител“. Въззивният съд е изразил становище, че е без значение дали встъпилият в дълга съдлъжник е получил част от сумата по договора, както и дали първоначалната нагласа е била за поръчителство. Подчертал е, че на основание чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК свидетелски показания са недопустими за установяването на правоотношение по договор за поръчителство. Съдът е изтъкнал, че в подкрепа на извода, че не се касае до задължаване на ищцата по договор за поръчителство, са и останалите събрани по делото писмени доказателства - искане за кредит № 3691608/25.03.2009 г. и декларация по чл. 4 ЗЗЛД, саморъчно подписани от ищцата отново в качеството й на съдлъжник. По тези съображения съдът е счел, че сключеният с банката договор е не за поръчителство, а за встъпване в дълг, поради което е направил изводи, че погасяването по давност на задължението на кредитополучателя не води до отпадане отговорността на встъпилото в дълга лице, вземането на банката към ищцата съществува и предявените искове като неоснователни подлежат на отхвърляне. Относно задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, като съобрази обективните и субективните й предели, е формирана постоянна практика, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 472 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 1712/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 131 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 3102/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 181 от 09.07.2014 г. по гр. д. № 1625/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 104 от 10.04.2025 г. по т. д. № 884/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., според която разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК регламентират правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено в исков процес, както и непререшаемостта на разрешения правен спор. Задължението на съда да зачете формираната сила на пресъдено нещо е приложимо при разглеждането на делото във всички инстанции, независимо от разликата в техните правомощия. Обективните предели на СПН очертават нейния предмет – правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, т. е. след което е възникнала силата на пресъдено нещо. От нормите на чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК се извежда т. нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., определение № 360 от 21.12.2016 г. по ч. гр. д. № 518/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 314 /15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г., IV г. о., решение № 335 от 13.11.2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о. и др., която се споделя от настоящия състав. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В практиката на ВКС е трайно утвърдено разбирането, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм.// и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира /решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 3 от 4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о., решение № 118 от 7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о. и др./. В решението по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о. е прието, че с изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 ГПК всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на чл. 422 ГПК. По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни, при пропускане на предвидените от закона срокове и способи за защита /чл. 414 и чл. 422 ГПК/. В настоящия случай по заявление на „С. Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е ответникът по настоящото дело „Банка ДСК“ АД, по ч. гр. д. № 175/2014 г. на Районен съд – Търговище са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, според които длъжникът И. А. П. и съдлъжникът Д. Р. С. /с настоящо фамилно име И./ следва да заплатят солидарно на банката заявител сумите: 16553, 66 лв. главница, 415, 45 лв. наказателна лихва от 14.04.2011 г. до 07.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2014 г. до окончателното изплащане, дължими по договор за кредит „Експресо“ № 111337 от 27.03.2009 г., сключен с банката кредитор, чиято предсрочна изискуемост е обявена. Видно от покана за доброволно изпълнение, изпратена от съдебния изпълнител по образуваното въз основа на издадения по ч. гр. д. № 175/2014 г. на Районен съд – Търговище изпълнителен лист изп. д. № 398/2014 г. на ЧСИ А. З., рег. № 769 с район на действие – Окръжен съд – Търговище, и разписка за връчването й, поканата заедно с издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист е връчена на длъжника Д. Р. С. чрез съпруга й С. С. на 17.07.2014 г. По делото липсва спор между страните, че в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК в приложимата редакция на разпоредбата преди изменението с ДВ, бр. 100/2019 г. Д. Р. И. не е депозирала възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Не съществува спор между страните, че в установения в закона срок възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение не е подадено и от И. П. /заповедта за незабавно изпълнение съгласно разписка и покана за доброволно изпълнение е връчена на П. на 17.07.2014 г./ С исковата молба, основание за образуване на настоящия исков процес, подадена на 02.05.2024 г. ищцата Д. Р. И. е предявила срещу „Банка ДСК“ АД установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че между ищцата и ответника съществува правоотношение по договор за поръчителство, с който И. се е задължила да отговаря за изпълнението на задължението на кредитополучателя И. А. П. по договор за кредит „Експресо“ № 111397/27.03.2009 г., като договорът за поръчителство е инкорпориран в посочения договор за кредит, и иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата И. не дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 6 973, 79 лв. по договора за кредит поради погасяване по давност на главното вземане, за събирането на което е образувано изп. д. № 398/2014 г. на ЧСИ А. З.. Въведени са твърдения и доводи, че П. е кредитополучател по посочения договор, а ищцата Д. И., подписала договора като съдлъжник, е обезпечила задълженията на кредитополучателя по договора за кредит като поръчител при условията на чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Изложено е, че ищцата нито е усвоила, нито е ползвала кредита и не се е задължила да прави месечни вноски за погасяване на кредита, а само се е съгласила да обезпечи отговорността на третото лице помагач И. П., който е близък на бившия й съпруг. В исковата молба е направено позоваване и на нищожност поради накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона на клаузата на чл. 17 от част II на договора „Встъпване в дълг“, в която е предвидено, че съдлъжникът, съпруг /а/ на кредитополучателя, заявява безусловно, че встъпва в дълга на кредитополучателя и се задължава в това си качество да отговаря солидарно с него за всички негови задължения, произтичащи от договора. Като се е позовала на качеството си на поръчител И. е предявила и отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК за недължимост на остатъка от задължението по процесния договор за кредит от 6 973, 79 лв. Релевирала е твърдения, че след снабдяване на кредитора със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 175/2014 г. на Районен съд – Търговище и образуване на изп. д. № 398/2014 г. на ЧСИ З. срещу П. и ищцата по отношение на П. не са искани и извършвани изпълнителни действия за период от пет години назад, считано от датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК, поради което вземането на ответната банка към П. е погасено по давност. Ищцата излага, че по образуваното изпълнително дело е наложен запор на трудовото й възнаграждение, по който ежемесечно постъпват суми, като за периода 01.03.2018 г. – 13.12.2023 г. от нея е събрана принудително общата сума от 9 926 лв. В исковата молба се поддържа, че кредитополучателят П. е направил възражение за погасяване по давност на вземането на банката в изпълнителното производство, като наред с това ищцата заявява възражение за изтекла в негова полза погасителна давност на основание чл. 142 ЗЗД. С оглед акцесорния характер на поръчителството ищцата поддържа, че с погасяването по давност на вземането на банката към кредитополучателя е отпаднала и нейната отговорност като поръчител за задълженията по договора за банков кредит, поради което задължението й за дължимия остатък по кредита спрямо банката следва да бъде отречено. Настоящият състав приема, че заповедта за незабавно изпълнение в полза на банката ответник, е влязла в сила поради неподадени възражения по чл. 414 ГПК от страна на длъжниците – ищцата Д. И. и третото лице помагач И. П.. Срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК /двуседмичен с оглед приложимата редакция на разпоредбата преди изменението с ДВ, бр. 100/2019 г./ е изтекъл на 31.07.2014 г., поради което И. може да оспорва материализираното в нея вземане само по съображения, твърдения и факти, които са настъпили след посочената дата. С оглед стабилитета на заповедта за изпълнение, с която е установено съществуването на задължението на ищцата към банката, чийто правоприемник е ответникът „Банка ДСК“ АД, в качеството й съдлъжник с източник договор за кредит от 27.03.2009 г. е изключено в настоящия процес да се пререшава въпросът дали ищцата се е задължила да отговаря за задълженията по процесния договор за кредит като съдлъжник или като поръчител, съответно на основание договор за встъпване в дълг или на основание договор за поръчителство. С иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, предмет на настоящото исково производство, се претендира да бъде признато за установено съществуването на правоотношение между ищцата и ответника по договор за поръчителство, сключен между И. и „С. Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е ответникът „Банка ДСК“ АД, за който се твърди, че е инкорпориран в договора за кредит и е основание за обезпечаване от страна на ищцата на задълженията по договор за кредит, като се релевират и доводи за нищожност на клаузите на чл. 17 от част II от договора за кредит „Встъпване в дълг“. Този положителен установителен иск е основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Оспорването на основанието за възникване на признатото със заповедта вземане на банката към ищцата – юридическия факт, от който произтича вземането, и неговата валидност е следвало да бъде релевирано преди влизането в сила на заповедта по реда и в сроковете, установени в ГПК. Пропускът да бъде подадено възражение по чл. 414 ГПК обуславя стабилитета на заповедта за изпълнение, съответно преклудирането на възраженията по отношение на възникването и съществуването на вземането по заповедта, както и по отношение на правопораждащия го юридически факт. По изложените съображения предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на правоотношение между страните по договор за поръчителство, по силата на който ищцата Д. Р. И. се е задължила да отговаря за изпълнението на задължението на кредитополучателя И. А. П. по договор за кредит „Експресо“ № 111397/27.03.2009 г., сключен между „С. Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД, и И. А. П., е недопустим. Поради това решението на Окръжен съд- Търговище и отмененото с него решение на първоинстанционния съд се явяват недопустими в частта по предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на правоотношение между ищцата и ответника по договор за поръчителство, по силата на който ищцата е обезпечила изпълнението на задълженията по процесния договор за банков кредит, и следва да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270 ГПК, а производството по този иск - прекратено. Предявеният иск по чл. 439 ГПК за несъществуване на правото на принудително изпълнение на ответника спрямо ищцата е процесуално допустим, тъй като е основан на факти, настъпили след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК /на 30.07.2017 г./ – изтекла погасителна давност за главното вземане към И. А. П. с оглед липсата на предприети спрямо него изпълнителни действия в петгодишен срок преди предявяване на иска. Доколкото е базиран на новонастъпили факти /настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти/ искът с правно основание чл. 439 ГПК следва да бъде разгледан по същество. Неоснователността на този иск следва пряко от непререшаемостта на въпроса относно качеството на ищцата – съдлъжник по процесния договор за банков кредит или поръчител по същия. Становището на ищцата, че поради акцесорния характер на отговорността на поръчителя /обусловеността й от съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/, погасяването по давност на вземането към главния длъжник води до прекратяване на поръчителството и до отпадане на отговорността на поръчителя съответства на материалния закон /чл. 138, чл. 139 и чл. 142 ЗЗД/. Посоченото правно разрешение обаче не може да намери приложение в случая, тъй като със стабилизираната заповед за незабавно изпълнение е установено, че вземането на банката, чийто правоприемник е ответникът, към ищцата се основава на качеството й на съдлъжник по договора за банков кредит, тоест на встъпването й като съдлъжник в задълженията по договора, и пререшаването на въпроса относно основанието за задължаването на ищцата е недопустимо по подробно изложените съображения. Само за пълнота на изложението следва да се изтъкне, че в исковата молба е признато и от данните по изпълнително дело № 398/2014 г. на ЧСИ З. се установява, че въз основа на наложени по изпълнителното дело запори върху вземанията на ищцата за трудово възнаграждение от 01.03.2018 г. до 30.04.2024 г. ежемесечно по сметката на съдебния изпълнител са постъпвали суми от третите задължени лица. Посочените изпълнителни действия са прекъснали давността за вземането на банката към ищцата съдлъжник по договора за банков кредит /чл. 116, б. „в“ ЗЗД/, поради което е изключен извод за изтекла в полза на ищцата петгодишна погасителна давност. Изложеното налага предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК да бъде отхвърлен. Макар и по различни съображения, свързани с отхвърляне на установителния иск за правоотношение по договор за поръчителство, въззивният съд е достигнал до същия резултат по иска по чл. 439 ГПК, което налага в тази му част обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в частта, с която на ответната банка са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 179, 48 лв. /с равностойност 91, 77 евро/. На основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК, при съобразяване на резултата по делото, касационната жалбоподателка дължи на ответника „Банка ДСК“ АД юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение