Решение № 10332 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 249/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. К. П. от гр. Бургас, чрез адв. Айдарова против решение № 20646 от 21.10.2024г., постановено по адм. дело № 9058 по описа на Административния съд – София град за 2023 г. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), е отхвърлен предявеният от П. иск против Върховен административен съд за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, в общ размер от 23 033.74 лева, причинени от твърдяно от ищеца съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на решение №5763 от 01.06.2023г. по адм. дело №468/2023г. по описа на ВАС, ведно с претендираната лихва за забава. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - Върховен административен съд, чрез юрисконсулт Златкова в писмен отговор и в съдебна зала оспорва същата и излага съображения за правилност на решението на Административен съд-София град. Моли да се остави в сила атакуваното решение. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК По съществото на касационната жалба, съдът приема следното: Производството пред Административен съд – София град е образувано по депозирана от В. К. П. искова молба, с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, за осъждането на Върховен административен съд да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 23 033.74 лева, ведно със лихва за забава върху сумата на обезщетението. Причината за исковата претенция срещу Върховен административен съд са твърдени от ищеца, причинени му от съществено нарушение на правото на Европейския съюз (чл. 17 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз-ХОПЕС и чл. 6, чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи – ЕКЗПЧ и чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията) вреди, вследствие правораздавателната дейност на Върховен административен съд, свързани с решение №5763 от 01.06.2023г. по адм. дело №468/2023г. по описа на ВАС. Съдът е установил, че адм. дело №468/2023г. по описа на Върховен административен съд е образувано по жалба на Агенция „Митници“ срещу решение № 1250/04.11.2022г., постановено от Бургаския административен съд по адм. дело № 597/2022г. В първоинстанционното дело съдът е приел, че исковата претенция на В. К. П. е частично основателна и осъдил Агенция „Митници“ да му заплати сумата от 17 003.49 лева, обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие незаконосъобразни действия на митнически органи и отменено наказателно постановление № 3681/2020г. от 03.02.2021г., издадено от началник на отдел „Митническо разузнаване и разследване“ към ЦМУ на Агенция „Митници“. С решението си по адм. дело №468/2023г., състав на ВАС е отменил решението на Бургаския административен съд по адм. дело № 597/22г. в осъдителната част, в която Агенция „Митници“ била осъдена да заплати на В. П. сумата от 17 003.49 лева, обезщетение за имуществени вреди и отхвърлил предявените от В. П. срещу Агенция "Митници" искове. При така установеното от фактическа страна, Административен съд – София град е приел от правна страна, че подаденият от В. К. П. против Върховен административен съд иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е допустим, но неоснователен. Исковата молба е приета за редовна и разгледана по същество, като след приключване на устните състезания съдебният състав преценил същата за неоснователна. Обсъждайки всички събрани по делото доказателства и след анализ - поотделно и в съвкупност на цитираните от В. П. правни норми, от нарушаването на които същият твърди настъпване на вредите, чието обезщетение претендира по реда на чл.2в, ал., ал.1, т.1 от ЗОДОВ, съдът е заключил, че не е налице нарушаване на правни норми от правото на ЕС, предвиждащи конкретни права за частноправните субекти, липсват доказателства, от които да се установи по какъв начин Върховен административен съд е нарушил тези разпоредби. Приел е още, че сочените от П. норми от ЕКПЧ и ХОПЕС не са нарушени съществено и не се установява наличието на пряка и непосредствена връзка между евентуално претърпените вреди и евентуалното нарушаване на правни норми на ПЕС, поради което е отхвърлил исковете изцяло. Изводът му с оглед на така приетото е, че не са налице първите две кумулативно предвидени предпоставки, предполагащи ангажиране на отговорността на ответника по 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ - наличие на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и настъпили вреди в правната сфера на ищеца. С такива мотиви е отхвърлил исковите претенции на В. К. П. срещу Върховен административен съд за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от правораздавателна дейност по чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ и за заплащане на законната лихва върху главницата като неоснователни и недоказани. При извършване на служебна проверка за допустимост на обжалваното съдебно решение, съгласно чл.218 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение преценява, че то е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Съображенията за този извод са следните: Съгласно чл. 203, ал. 3 от АПК по реда на тази глава се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Изисква се анализ доколко иска е допустим съобразно тези стандарти и едва след това за неговата основателност. Съгласно чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: нарушената правна норма на правото на ЕС да има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти; нарушението на тази норма да е достатъчно съществено; да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. За да бъде разгледан искът за обезщетение, в исковата молба следва да се съдържат смислово свързани твърдения за факти, обуславящи наличието на тези предпоставки, включително ясно посочване на конкретната приложима норма на правото на ЕС, която се твърди, че е нарушена. Съдът дължи отговор на въпроса дали твърдените фактически обстоятелства сочат на прилагане на разпоредби от правото на ЕС, установяващи права на частноправните субекти, респективно кореспондиращи им задължения на държавен орган по прилагане на правото на ЕС. Предметът на спора се определя от заявените от ищеца фактически твърдения и от отправеното до съда искане. За да определи действителното правно основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, както и от заявеното в петитума искане за защита. Съдът дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може, по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. Съдът не е обвързан и от правната квалификация на иска, сочена в исковата молба, а следва да я изведе от съдържанието й. За да извърши правната квалификация, на съдебният състав е необходимо пълно посочване на обстоятелствата, от които ищецът извежда преценката си, че е било нарушено негово право, гарантирано му от правото на Съюза. Без посочване на тези обстоятелства, не може да бъде извършена проверка за това, дали се касае за право с директен ефект върху физическите лица, което създава за същите възможност за прякото му приложение в отношенията им с държавните органи и трети лица, за да бъде защитимо то директно в правен спор. В конкретния случай противоправната дейност на Върховен административен съд се сочи като съществено нарушаваща чл.6 §.1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС, както и на чл.47 от Хартата на основните права и чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията. Видно от изложението на обстоятелствата в исковата молба липсва задължителен елемент от специалния фактически състав на иска по чл. 2в ЗОДОВ – твърдение за нарушена конкретна разпоредба от правото на Европейския съюз с пряк ефект, приложима към спорното правоотношение, чието достатъчно съществено нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с претендираните вреди. Разпоредбите, които В. П. сочи за нарушени, съдържат основни правни принципи на правовата държава и са основополагащи за Съюза. Член 6, чл.8, §1 и §2 и чл. 13 ЕКЗПЧОС са сходни с чл. 47 от Хартата. Съгласно чл. 52, § 3 ХОПЕС, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените в посочената Конвенция. Предявеният иск е квалифициран като такъв с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Твърденията на ищеца са, че ответникът го е увредил, тъй като с постановените съдебни актове е нарушил правото на Европейския съюз, а като такова се сочат разпоредби от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 51 от Хартата, задължението на държавите-членки да зачитат основните права, регламентирани в нея, възниква тогава, когато те действат в приложното поле на правото на Съюза. Съгласно чл. 6, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Отнесени към настоящия случай, тези правила означават, че с вредоносното, както се твърди от П. съдебно решение, постановилият ги съд е действал в приложното поле на правото на ЕС и го е нарушил. Ищецът е следвало да посочи в исковата си молба, съответно в становището си по повод отговора на исковата молба, в който се твърди недопустимост на исковата претенция конкретните материалноправни разпоредби от правото на ЕС (извън Хартата и Конвенцията), правата по които е искал да защити чрез предприетите от него съдебни производства, но не е успял да го стори, поради постановеното решение. Това означава, че във всички случаи сочените разпоредби от Хартата и/или Конвенцията следва да се свържат с други материалноправни разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС. Това е изискване за редовността на исковата молба по аргумент от чл.127, ал.1, т.4 ГПК, когато с нея е предявен иск с правно основание чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Спазването на това изискване е от значение, както за правилната правна квалификация на иска, предявен с исковата молба, което е задължение на съда, така и за организиране на защитата на ответника по спора. В конкретния случай това изискване не е било спазено. Административен съд - София-град се е произнесъл по нередовна искова молба, като не е приел възражението за нейната недопустимост, депозирано с писмения отговор на ответника, а е счел с определение №9983/15.11.2023г., съобразявайки становището на адвоката на ищеца, че искът е допустим. Пред първоинстанционния съд липсва посочване от кои правни норми на правото на ЕС, създаващи за него конкретни права, същият претендира вреди. Обстоятелството, че със соченото в исковата молба решение на ВАС е постановен резултат, от който ищецът не е останал доволен, не може да обоснове допустимост на иск за защита на нарушено право на Европейския съюз. Тези нередовностите на исковата молба, неизправени и след представено допълнителното становище, води до недопустимост на съдебното производство. Първоинстанционният съд е следвало да прекрати производството по делото поради недопустимостта на исковата молба, по която е образувано, а не да постанови акт по съществото на спора. Произнасянето по същество по недопустима искова молба е основание за обезсилване на съдебния акт. След обезсилване на съдебното решение, производството по делото следва да бъде прекратено. Предвид изхода на спора, основателна е претенцията на процесуалния представител на ВАС за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът го определя в размер на 102,26 евро, по реда на чл.24 от Наредбата за правната помощ, вр. с чл.37 от Закона за правната помощ. По така изложените мотиви и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение: