Определение № 959 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 340/2026 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 9224/30.12.2025 г., идентична с частна жалба с вх. № 9126/22.12.2025 г., двете подадени от С. Е. С. с постоянен адрес в [населено място], против определение № 662 от 02.12.2025 г., постановено по в. ч. т. д. № 508/2025 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото определение е оставена без разглеждане частната жалба на С. Е. С., наименувана „жалба за бавност“, срещу определение от 02.11.2004 г. по т. д. № 873/2004 г. на Окръжен съд - Варна, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд - Варна, като е прекратено производството по в. ч. т. д. № 508/2025 г. на Апелативен съд - Варна поради липса на предмет. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания за разглеждане по същество на частната жалба срещу определението относно подсъдността. Излага оплаквания, че изводът на въззивния съд за липса на предмет съставлява отказ от правосъдие и нарушава конституционно признати права, тъй като предметът на обжалване е ясно очертан - прекратително определение от 2004 г. по подсъдност, признато за самостоятелно обжалваемо от постановилия го съд; че отхвърлянето на жалбата единствено поради пропускане на срока за обжалване на определението от 2004 г. е израз на формалистичен подход и игнорира съществена правна грешка, което представлява нарушение на правото на ефективна съдебна защита по чл. 56, ал. 1 от Конституцията на Република България, на чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ и на закрепения в чл. 4, ал. 1 от Конституцията принцип на правовата държава; че определението за прекратяване на делото по подсъдност съдържа фундаментална правна грешка вследствие неправилна правна квалификация на отправеното до съда искане за защита на корпоративни (акционерни) права и с постановяването му е извършена недопустима подмяна на предмета на спора, а изпращането на делото на некомпетентен съд, довело до продължително непроизнасяне и отказ от разглеждане на подадената през 2025 г. жалба, има ефект на непряка конфискация на валидно придобити акции и лишаване от упражняване на възстановено право на собственост в нарушение на чл. 17, чл. 4, ал. 1 и чл. 5 от Конституцията на Република България, а също и на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ. Поддържа, че „настоящият случай повдига фундаментален въпрос за границите на правото на собственост и ролята на съдебната власт“ и поставя въпроси с фундаментално значение за тълкуването на правото на собственост, което превишава правомощията на обикновените съдилища и изисква конституционно тълкуване. Във връзка с изложеното частният жалбоподател заявява искане за сезиране на основание чл. 150, ал. 2 ГПК на Конституционния съд на Република България със следните въпроси: „Извършена ли е повторна и конституционно недопустима конфискация/експроприация, когато възстановени с влязло в сила съдебно решение и валидно прехвърлени акционерни права са лишени от ефективна съдебна защита чрез подмяна на предмета на делото, прекратяване пред компетентния съд и продължително процесуално бездействие, без постановяване на изричен акт на отчуждаване и без обезщетение; Дали продължителното, системно и неоправдано процесуално бездействие на съдилищата, което доведе до пълна невъзможност за осъществяване на правото на собственост върху значими активи за период над 20 години, след като това право е било веднъж реституирано със съдебно решение, представлява: 1. Нарушение на правото на собственост по чл. 17 от Конституцията на Република България? 2. Неприкрита форма на непряка конфискация/експроприация без законово основание, обществен интерес и обезщетение в нарушение на чл. 17, ал. 3 от Конституцията? Нарушение на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и правото на ефективна съдебна защита (чл. 56, ал. 1 от Конституцията)?“. В частните жалби е формулирано и алтернативно искане в случай, че Върховният касационен съд не намери за необходимо да сезира Конституционния съд, самостоятелно да постанови, че определението на Окръжен съд - Варна от 2004 г. е незаконосъобразно и недействително, че продължителното съдебно бездействие представлява непряка конфискация в нарушение на конституционните и конвенционни норми и че формалните процесуални пречки (пропуск на срок) не могат да бъдат пречка за корекция на системна съдебна грешка. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Производството пред Апелативен съд - Варна е образувано по подадена от С. Е. С. частна жалба с наименование „жалба за бавност, с която е обжалвано определение от 02.11.2004 г. по т. д. № 873/2004 г. на Окръжен съд - Варна за прекратяване на делото и изпращането му по подсъдност на Районен съд - Варна. В частната жалба е направено искане обжалваното определение да бъде отменено като незаконосъобразно, тъй като Окръжен съд - Варна е следвало да разгледа делото по същество като компетентен съд, а не да го препраща на Районен съд - Варна, който не е притежавал компетентност да разрешава спорове относно акционерни права, и да бъде възобновено производството пред окръжния съд в изпълнение на задължението на държавата да гарантира защитата на собствеността съгласно ЕКПЧ. За да остави частната жалба без разглеждане и да прекрати образуваното по повод на нея производство, съставът на Апелативен съд - Варна е съобразил, че след постановяване на определението от 02.11.2004 г. за прекратяване на производството по гр. д. № 873/2004 г. на Окръжен съд - Варна и за изпращане на делото по подсъдност на Районен съд - Варна е образувано гр. д. № 4899/2004 г. по описа на Районен съд - Варна с ищец С. Е. С. и ответник „Параходство БМФ“ ЕАД, което е приключило, архивирано е през 2006 г. и след изтичане на срока за съхранение е унищожено. От приложените доказателства съдебният състав е установил, че ищецът е уведомяван чрез съобщения за постановените съдебни актове - както в производството по гр. д. № 873/2004 г., така и в производството по гр. д. № 4899/2004 г.; Определението на Окръжен съд - Варна, с което е прекратено производството по гр. д. № 873/2004 г. поради извършена преценка за липса на компетентност за разглеждане на молбата за обезсилване на притежавани от молителя акции в „Параходство БМФ“ ЕАД, обоснована с твърдения за неправомерно лишаване от владението върху тях, не е обжалвано от частния жалбоподател в предвидения от закона срок и е влязло в сила, като не са посочени извинителни причини за пропускане на срока. Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съдебен състав е приел, че с приключване на двете дела е разрешен окончателно въпросът относно подсъдността на молбата за обезсилване на акции от капитала на „Параходство БМФ“ ЕАД съгл. чл. 456 и сл. ГПК (отм.), а наред с това е констатирал, че с решение на Върховен административен съд са разрешени окончателно и въпросите, свързани със собствеността на ищеца върху акции от капитала на Българско Търговско параходно дружество и правоприемството с „Параходство БМФ“ АД. След преценка на релевантните за допустимостта на частната жалба факти съставът на Апелативен съд - Варна е формирал извод, че жалбата е подадена извън всякакви разумни процесуални срокове, поради което е недопустима и не подлежи на разглеждане. Доводите на частния жалбоподател за продължило 20 години неоправдано бездействие на съда да предостави поисканата защита на конституционно гарантираните му права върху акциите не са възприети от въззивния съдебен състав, който е посочил, че „бездействието“ се дължи на липсата на надлежно сезиране съгласно чл. 6 ГПК, съответно чл. 2, ал. 2 ГПК (отм.), съставляващо предпоставка за възникване на задължение за съда да предостави поискана защита и съдействие на субективни права. Недопустимостта на частната жалба е мотивирана и със съображения, че страната може да иска определяне на подходящ срок за извършване на дължимо от съда действие и за отмяна на съдебен акт, постановен от предходна инстанция, само по висящо производство, каквото в случая няма; Частната жалба с наименование „жалба за бавност“ е безпредметна, тъй като е подадена значително време след приключване на производството по молбата за обезсилване на акции, а предвид данните за приключване и унищожаване на образуваното по подсъдност пред Районен съд - Варна дело - и след приключване на процедурата по администриране на евентуална предходна частна жалба срещу определението по подсъдността. В зависимост от извода за недопустимост на сезиращата частна жалба и на образуваното във връзка с нея производство съставът на Апелативен съд - Варна е преценил, че не следва да обсъжда доводите в жалбата за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 на Конвенцията за защита правата на човека, на правото на ефективна съдебна защита и на правото на собственост върху акциите, тъй като те нямат отношение към обжалваното определение по подсъдността. Изложил е и мотиви, че съдът е длъжен съгласно чл. 2 ГПК да разгледа и да разреши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само в рамките на правораздавателната си компетентност и само когато е сезиран редовно, които изисквания в случая не са изпълнени поради просрочие на подадената частна жалба. Определението, с което е оставена без разглеждане частната жалба на С. С. и е прекратено производството по в. ч. т. д. № 508/2025 г. на Апелативен съд - Варна, е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на определението въззивният съдебен състав е направил обоснован и законосъобразен извод, че макар подадената от С. Е. С. жалба да носи наименованието „жалба за бавност“, същата има характер на частна жалба срещу определение от 02.11.2004 г., с което е прекратено образуваното пред Окръжен съд - Варна производство по гр. д. № 873/2004 г. и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд - Варна. В качеството му на акт, преграждащ развитието на делото пред избрания от ищеца съд, посоченото определение е подлежало на самостоятелно обжалване с частна жалба пред по-горния по степен съд - така, както е указано в неговото съдържание. Правото на обжалване е обвързано със спазване на предвиден в процесуалния закон преклузивен срок - 7 дни от датата на съобщаване на определението, съгласно чл. 214 от действащия към момента на постановяване на същото Граждански процесуален кодекс (отм.). Частният жалбоподател С. С. не оспорва обстоятелството, че е бил уведомен за определението от 02.11.2004 г. след неговото постановяване и че е знаел за образуваното във връзка с него производство по гр. д. № 4899/2004 г. пред Районен съд - Варна - обстоятелство, което се потвърждава косвено от представеното от самия жалбоподател (в процедурата за отстраняване на нередовности на разглежданата в настоящото производство частна жалба) копие от призовка за страна по гр. д. № 4899/2004 г. с дата 13.01.2005 г. По делото няма данни определението от 02.11.2004 г. да е обжалвано с частна жалба в срока по чл. 214 ГПК (отм.) или да е подадена жалба, но тя да не е администрирана от съответния съд и изпратена за разглеждане на компетентния по-горен по степен съд. Предвиденият в процесуалния закон срок за обжалване е преклузивен и спазването му е абсолютна процесуална предпоставка за надлежно сезиране на съда, компетентен да разгледа частната жалба, както и за извършване на проверка по реда на инстанционния контрол на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното определение. Частната жалба срещу определението от 02.11.2004 г. е подадена на 25.09.2025 г. - значително време след изтичане на срока за обжалване, поради което изводът на въззивния съдебен състав, че е процесуално недопустима и не подлежи на разглеждане по същество, е законосъобразен. С изтичане на срока за обжалване на определението подсъдността на молбата по чл. 456 ГПК (отм.), препратена от Окръжен съд - Варна по компетентност на Районен съд - Варна съобразно чл. 452, ал. 2 ГПК (отм.), е стабилизирана и не съществува процесуална възможност да бъде преценявана по повод подадена извън преклузивния срок за обжалване на определението по подсъдността частна жалба. Съдът е задължен да следи служебно за спазване на уредените в закона срокове за обжалване, поради което отказът да бъде разгледана частната жалба срещу определението от 02.11.2004 г. по причина, че е просрочена, не представлява нито проява на формалистичен подход, нито отказ от правосъдие, в каквато насока са неоснователните оплаквания на частния жалбоподател. Неоснователни са и оплакванията, че с отказа да се разгледа частната жалба е игнорирана съществена правна грешка вследствие неправомерно препращане на делото на друг съд (Районен съд - Варна), довело до неоправдано процесуално бездействие в продължение на 20 години и до „непряка повторна конфискация“ на притежавани от частния жалбоподател акции в нарушение на гарантираното от чл. 17 на Конституцията на Република България право на собственост, респ. на прогласеното от чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ мирно ползване на собствеността. Прилагането на императивни законови разпоредби, уреждащи срока за обжалване и последиците от неговото пропускане, е процесуално правомощие на съда в рамките на осъществяваната от него правораздавателна дейност, чието упражняване няма отношение към правото на собственост и в конкретния случай - с оглед фактите по делото, не може да се квалифицира като нарушение на правото на ефективна съдебна защита и на принципа на правовата държава. Настоящата инстанция преценява като правилен и извода на въззивния съдебен състав, че поради приключване на образуваното във връзка с определението от 02.11.2004 г. производство пред Районен съд - Варна частната жалба е лишена от предмет. След като делото е приключило с окончателен съдебен акт (и е унищожено поради изтичане на срока за съхранението му), провеждането на инстанционен контрол върху определението по чл. 92 ГПК (отм.) ще е без правни последици за производството по молбата за обезсилване на акции и независимо от резултата, няма да доведе до възстановяване на неговата висящност. По изложените съображения обжалваното определение по в. ч. т. д. № 508/2025 г. на Апелативен съд - Варна следва да бъде потвърдено. Искането на частния жалбоподател за сезиране на Конституционния съд на Република България е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Предмет на настоящото производство е частна жалба срещу преграждащо развитието на делото определение на въззивен съд и приложим по делото закон по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията е процесуалната разпоредба на чл. 274 ГПК. Поставените от жалбоподателя въпроси нямат значение за произнасянето по жалбата и поради това не са налице предпоставки по чл. 150, ал. 2 от Конституцията за сезиране на Конституционния съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,