Определение № 311 от 13.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11967/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Г. В. К., понастоящем задържан в Затвора- [населено място], срещу определение № 1457/17.11.2025 г., постановено по адм. дело № 675/2025 г. по описа на Административен съд – София област, с което исковата му молба, предявена срещу Административен съд – София град, с посочено в нея правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ и цена на иска 1 000 000 евро, е върната на подателя й и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател твърди неправилност на обжалваното прекратително определение и иска отмяната му с произтичащите от това правни последици. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол съдебен акт и в срока по чл.230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. За да постанови обжалваното в настоящото производство прекратително определение, АССО е приел, че, видно от титулната част на исковата молба, е сезиран с иск по чл.2в от ЗОДОВ, но в същата само бланкетно са посочени правни норми от ХОПЕС и ЕКПЧОС, които К. твърди за нарушени, които не покриват изискванията за посочване на конкретна правна норма на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, поради което съдът е заключил, че предявеният иск е недопустим. Посочил е още, че производството по адм. дело № 7715/2024 г. по описа на АССГ, от което се претендират настъпили вреди, се е развило в съответствие с процесуалните правила, още повече че в процесния случаи К. сам се е лишил от възможността да участва в съдебното производство, като не е внесъл дължимата за разглеждането на делото държавна такса. Отделно от гореизложеното, според АССО, предявеният иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ е недопустим, тъй като чрез него не се цели защита на легитимен интерес, а предявяването му съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /по аналогия от чл. 35, т. 3, б. "а" от конвенцията/, предвид множеството образувани съдебни производства по жалби/искови молби на К., насочени против органи на съдебната власт и администрацията на затвора. По горните съображения и на основание чл.130 от ГПК във вр. 204, ал. 5 от АПК исковата молба е върната на подателя й, а производството по делото е прекратено. Обжалваното определение е валидно и допустимо, но неправилно. Съдът неправилно е пристъпил към прекратяване на производството с мотиви за недопустимост на иска, въпреки че се касае за нередовност на исковата молба, доколкото,преди да прекрати производството, съдът е следвало да изпълни вмененото му от разпоредбата на чл.129, ал.2 от ГПК задължение да остави същата без движение с указания за нейното поправяне. По силата на чл.129 ГПК, съдът проверява редовността на исковата молба и, ако приеме, че същата е нередовна, следва да даде указания за поправянето ѝ, което в случая не е сторено. Преди да прекрати производството по делото като недопустимо поради непосочване от ищеца на такива правни норми от правото на ЕС, които създават за него конкретни субективни права – от една страна, а от друга- поради непосочване на това, в какво се състои достатъчно същественото им нарушение, съдът, констатирайки горните нередовности, е следвало да остави исковата молба без движение с указания в 7-дневен срок от съобщаването Г. К. с нарочна писмена молба по делото да посочи конкретните норми от общностното право, които твърди че са достатъчно съществено нарушени. Едва след това уточнение административният съд, ако намери, че повторно сочените от К. разпоредби не са норми от правото на ЕС, създаващи преки субективни права, които ищецът твърди,че са му нарушени, едва тогава би могъл да приеме евентуална недопустимост на исковата молба на това основание, да върне същата на подателя й и да прекрати производството по делото. Доколкото обаче исковата молба не е била оставена без движение с подобни указания, а производството по делото директно е прекратено като недопустимо, то това прекратително определение е неправилно и подлежи на отмяна и връщане на същия съд за изпълнение на указанията по тълкуването и прилагането на закона, съдържащи се в мотивите на настоящия съдебен акт. Водим от горното и на основание чл.222, ал.2, т.1 от АПК вр. чл.236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,