Определение № 595 от 24.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 3100/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], гр.В.Т., против определение № 201 от 11.04.2013г. по в. ч. гр. д. № 362/2013г. на Великотърновски окръжен съд, с което след отмяна на определение №67 от 08.01.2013г. по ч.гр.д. № 3270/2012г. на Великотърновски районен съд, е оставена без уважение молбата за спиране на принудително изпълнение по изпълнително дело №20128040401125 по описа на ЧСИ В. Г., рег. № 725, на основание чл.420 от ГПК. По съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл. 274, ал.3 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба, [фирма], [населено място], поддържа, че атакуваното определение не подлежи на обжалване, съответно е правилно и незаконосъобразно, поради което счита, че не следва да се допусне касационното обжалване. Иска присъждане на направените по делото разноски- юрисконсултско възнаграждение в размер на 1500 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима, тъй като е насочена към неподлежащ на касационно обжалване акт. Обжалваното въззивно определение, с което след отмяна на първоинстанционния акт се отказва спиране на изпълнение по заповед за незабавно изпълнение по чл.420 ГПК, издадена въз основа на документ по чл.417 ГПК, не е от категорията на очертаните в чл.274, ал.3 ГПК съдебните актове, подлежащи на касационен контрол. С него не се дава разрешение по същество на заповедното производство и не се прегражда развитието му, като определението е относимо единствено към изпълнението на посоченото в заповедта за изпълнение вземане. Уредбата за спиране на изпълнението по чл.420, ал.2 от ГПК е аналогична на тази по чл.250 ГПК /отм./, поради което даденото в т.6 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК разрешение не е загубило сила. Посочването в диспозитива на въззивното определение, че то подлежи на обжалване пред ВКС, не придава суспензивен и деволутивен ефект на частната жалба, подадената срещу определението. Въззивното определение, като необжалваемо, е влязло в сила на датата на постановяването му. Доколкото тази необжалваемост само се констатира от ВКС, настоящото определение, като непреграждащо по-нататъшното развитие на делото, не подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Предвид изложеното, частната касационна жалба е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.4 и ал.8 ГПК и чл.7, ал.1, т.7 вр. ал.2 т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ответника по частната жалба следва да се присъдят направените за настоящото производство разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 1500 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд