Определение № 746 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. В. Н. чрез пълномощника му адвокат М. К. против решение № 607 от 6.06.2024 г., постановено по гр. д. № 569 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Варна в частта за разноските, с която е потвърдено определение по чл. 248 ГПК по гр. д. № 14316/2022 г. на Районен съд - Варна за оставяне без уважение молбата на И. В. Н. за изменение на решение № 3553 от 4.11.2023 г. в частта за разноските. Жалбоподателят претендира да се отмени атакуваният съдебен акт и да не се присъждат разноски в полза на ответника-деликвент и да му се присъдят направените в настоящото производство разноски. Г. С. М. чрез пълномощника си адвокат А. А. е подала отговор, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. С първоинстанционното решение е уважен предявения от И. В. Н. против Г. С. М. иск за заплащане на деликтно обезщетение за сумата 300 лв. и искът е отхвърлен до предявения размер от 15 000 лв., присъдено е обезщетение за забава в размер на 88.51 лв. и искът е отхвърлен за разликата до претендираните 2183.40 лв. и изцяло са отхвърлени исковете за заплащане обезщетение за имуществени вреди в общ размер от 5761.50 лв. Съобразно основателната част от исковете Г. М. е осъдена да заплати на И. В. разноски в размер на 60.35 лв., а съобразно неоснователната част от исковете И. В. е осъден да заплати на Г. М. разноски в размер на 1474.65 лв. За да приеме искането по чл. 248 ГПК за неоснователно Районен съд - Варна е посочил, че макар да е претендирал присъждане на разноски и за обезпечителното и изпълнителното производство, И. В. не е представил доказателства да е направил такива, а липсва основание за искането да не се приложи чл. 78, ал. 3 ГПК, като присъдените разноски са под минималния размер в наредба № 1/9.07.2004 г. и няма основание да бъдат ревизирани. Въззивният съд е потвърдил определението на районния съд, посочвайки, че размерът на разноските следва да се определи върху общия материален интерес и в случая разноските правилно са изчислени съобразно неоснователната част от исковите претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. В. Н. поставя следните въпроси: 1) допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроса за разпределение на съдебните разноски без да съблюдава принципа на законност (чл. 4, ал. 1 КРБ) и принципа на равенство на страните в процеса (чл. 6, ал. 2 КРБ), след като не е разгледал по същество главен иск за присъждане на компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от противоправно деяние „клевета“, разноските по който да преразпредели в тежест на неизправната ответна страна-деликвент, за да не допусне увреждане на имуществените права и законни интереси в изпълнение на конституционното си задължение по чл. 17, ал. 3 от Конституцията, чл. 1 от Допълнителен протокол на ЕКПЧ и чл. 17, т. 1 ХОПЕС; 2) как следва да процедира въззивният съд по въпроса за разпределение на разноските в производството и пред двете инстанции: да се придържа към установената практика по приложението на чл. 78 ГПК или да зачете с предимство конституционните принципи за законност в контекста на практиката на КС, на ЕСПЧ, на СЕС и така да осигури н уреденото лице от противоправното деяние „клевета“ ефективна правна защита, щом присъжда маломерно обезщетение за причинените му неимуществени вреди от неизправния деликвент, а съществеменно го осъжда за съдебни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение в размер, надвишаващ близо двадесетократно размера на присъденото по делото обезщетение, като нарушение на принципа за справедливост (чл. 6, § 1 ЕКПЧ и чл. 3, § 3 ДЕС); 3) при частично уважаване на иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане коя от страните е отговорна за разноските по делото, пропорционално на отхвърлената и уважена част от иска – ищецът или изцяло е отговорен за разноските само ответника по иска; 4) съответства ли на конституционното изискване за мотивираност по чл. 121, ал. 4 от Основния закон съдебно определение за разпределение на разноските, в хипотеза, в която въззивният съд е отразил само фактически и правни констатации, без да ги анализира съвместно с ангажираните в първата инстанция факти и доказателства по делото, без въобще да изложи свои собствени мотиви, с които да отговори на направените от въззивния жалбоподател възражения и доводи в подадената от него частна жалба срещу несърамерното разпределение на разноските, в светлината на приложимото право на ЕС, на КС и на ВКС, и така да мотивира съдебния си акт; Въпросите не могат да обосноват допускане на касациоснно обжалване. Нормата на чл. 78 ГПК ясно свързва отговорността за направените от насрещната по спора страна разноски с изхода на правния спор – на ищецът се дължат разноските за основателната част от исковете, а на ответника – за неоснователната, като съразмерното им определяне се извършва с проста математическа формула (направените разноски умножени по основателната, съответно неоснователната, част от исковете разделени на общата претендирана сума). В правото на ЕС липсва норма, която да изисква щом е установено деликтно поведение на ответника, то той да няма право на разноските, направени за неоснователната част от претенциите за заплащане на деликтно обезщетение. Подобно тълкуване при спор между частноправни субекти за деликт от междуличностните им отношения, липсва и в практиката на СЕС. Компилацията от цитати на отделни изречения в актове на Конституционния съд на Република България, СЕС и ЕСПЧ, направена от процесуалния представител на жалбоподателя, които актове не дават тълкуване относно разноските в хипотеза, аналогична на настоящата, не може да обоснове неприлагане на чл. 78, ал. 3 ГПК. Същевременно част от обосновката на въпросите е свързано с доводи за неправилност на въззивното решение, но същото е влязло в сила. По отношение на първия въпрос следва да се отбележи, че размерът на направените разноски е обусловен от фактическата и правна сложност на спора, обусловена от наведените твърдения, доказателствения материал за установяването им, дължимото съобразно установените факти правно разрешение, като включва и броя на предявените искове, а също и защитаваният материален интерес. Самата отговорност за разноски е деликтна, макар и безвиновна (в какъвто смисъл е тълкуването в практиката на ВКС). Следователно отговорността за разноски е свързана с изхода по предмета на спора, а не с това дали съдът при разглеждането му е спазил процесуалните правила при мотивиране на произнсянето си. В този смисъл липсва основание за допускане на касационно обжалване по първия и четвъртия въпрос, доколкото нормата на чл. 78 ГПК ясно урежда хипотезите на възстановяване на направени разноски без да включва във фактическия им състав действията на съда. Вторият въпрос е свързан с тезата на касатора, че присъденото му обезщетение е маломерно, но влязлото в сила въззивно решение установява със сила на пресъдено нещо, че това е деликтното обезщетение, което отговаря на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Същевременно в нито един от актовете на Конституционния съд на Република България, СЕС и ЕСПЧ, отделни изречения от които цитира жалбоподателя, не е дадено тълкуване, че причинените разноски от необосновано завишена претенция за заплащане на деликтно обезщетение не следва да се възстановят на ответника, когато спорът е за деликтно обезщетение между частноправни субекти при приложимо към уреждане на отношенията национално право. Липсата на подобно тълкуване в актовете, на които се позовава жалбоподателят, както и ясната норма на чл. 78, ал. 3 ГПК обуславя липса на основание за допускане на касационно обжалване и по третия поставен въпрос. В производство по чл. 248 ГПК, включително и при инстанционен контрол на акта на съда по разноските, разноски не се присъждат, поради което неоснователно е искането на Г. С. М. да й се възстановят направените по повод частната касационна жалба разноски. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение