Решение № 8594 от 11.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10603/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) при Министерството на вътрешните работи (МВР) срещу Решение № 26828/08.08.2025 г., на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. дело № 4099/2025 г. С обжалваното решение е отменено Решение с рег. № 513005-58 от 13.03.2025 г., издадено от директора на СДВР, с което е отказано изтриване на личните данни на Г. Е. Р. в Интегрираната регионална полицейска система при СДВР и административната преписка е изпратена на директора на СДВР при МВР за ново разглеждане, в 30-дневен срок от влизане в сила на решението; Столичната дирекция е осъдена да заплати разноски по делото. В касационната жалба са изложени твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на решението и за нарушения на материалния закон-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение. Претендирани са разноски по делото. От ответника по касация – Г. Е. Р. е депозиран писмен отговор чрез пълномощника му адв. З.-Коцакова, в който излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното съдебно решение. Претендирани са разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения преклузивен срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Жалбоподателят пред първата инстанция подава заявление с вх. № 328605-6/13.01.2025 г. по описа на Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП), препратено впоследствие по компетентност на СДВР, с искане да му бъдат заличени заличени личните данни от обработване от МВР. Във връзка с искането е изготвено Становище по рег. № 3286р-4188/25. В становището са изложени подробно установените при проверката фактически обстоятелства и е предложено да бъде отказано като неоснователно искането за изтриване на личните данни на заявителя. По административната преписка е приложени справка за съдимост, от която се установява, че лицето Г. Р. сключва споразумение за престъпление по чл. 201 от Наказателния кодекс (НК). На основание чл. 201 във вр. с чл. 56, ал. 1, т. 2, б. „б“ във вр. с чл. 42а, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от (НК) на Р. е наложено наказание „пробация“ за срок от 6 месеца. Споразумението влиза в сила от момента на сключването му-16.06.2011 г. и жалбоподателят е реабилитиран на 22.01.2014 г. С решение рег. № 513005-58/13.03.2025 г. директорът на СДВР отказва изтриването на личните данни на Г. Е. Р. в Интегрираната регионална полицейска система-СДВР. В акта са възприети изцяло мотивите, изложени в становището на началник на отдел КИАД. Съдът обсъжда подробно фактическите обстоятелства и правилно приема, че същите не покриват признаците на хипотезите по чл. 3, т. 1 – 8 от Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на срокове за съхранение на лични данни, обработвани в МВР, в които са уредени условията за заличаване на личните данни на субектите на данни след изтичане на визираните тях срокове. Съдът правилно посочва, че принципно настъпването на реабилитацията не е основание за заличаване на личните данни на заявителя, т. к. обработването на личните данни в информационните масиви на МВР е свързано с факта на извършването на деянието, а не се явява последица от осъждането на лицето. Целта на обработката и съхранението на личните данни в информационните фондове на МВР е защита на националната сигурност, противодействие на престъпността, разкриване на престъпления и опазване на обществения ред. Освен изискванията в приложимата нормативна уредба, съдът обсъжда спорния въпрос и в контекста на решението на СЕС от 30.01.2024 г. по дело № С-118/2022 г., което съгласно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. С решението е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от тази директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Правилно съдът приема, че в хода на административното производство проверката на административния орган за необходимостта от съхранение на личните данни в информационните масиви на МВР по отношение на лицата, осъдени с влязла в сила присъда, трябва да включва събиране и анализ на широк кръг данни относно тези лица, решили да упражнят правото си да искат изтриване на въпросните данни, а именно естеството и тежестта на престъплението, за което са били осъдени с влязла в сила присъда, контекста, в който е извършено престъплението, евентуалната му връзка с други висящи производства, миналото или профила на осъденото лице, както и други особени обстоятелства, които са известни на органа и са относими към това лице, вкл. по отношение необходимостта от превенция на деяния, представляващи заплахи за обществения ред и сигурност. В светлината на тълкуването, дадено от СЕС, тази проверка се явява абсолютно необходима предвид липсата на други нормативно установени критерии в националното законодателство относно срока за съхранение на данните или за извършването на периодична проверка на необходимостта от съхранението им, що се касае до случаите на лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер. Административният орган дължи излагането на конкретни мотиви във връзка с така извършената проверка, а не само изброяване на осъжданията, както е в процесния случай и бланкетното посочване, че не са налице хипотезите на т. 3 до т. 8 от Инструкцията. Целта на дължимата от административния орган проверка е извършването на съпоставка във всеки конкретен случай и спрямо всяко конкретно лице между важността на преследваната с обработването на личните данни цел и тежестта на ограничението за упражняването на съответните основни права, вкл. правото на изтриване/заличаване на съхраняваната за лицето информация, като следва да се държи сметка и за баланса между обществения интерес, предполагащ правоохранителните органи да разполагат със специфични данни за лицето, събрани чрез различни способи и правото на субекта на данни да иска изтриване на обработваните за него данни, щом съхранението им вече не е необходимо с оглед на целите, за които е било осъществявано. Съдебната практика приема, че съхранението от полицейските органи на лични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, включително когато те са реабилитирани, попада в приложното поле на Директива (ЕС) 2016/680. В тази насока правилно е приетото от решаващия съд, че административният орган постановява оспорения административен акт при липса на мотиви, които покриват посочени по-горе обхват и стандарт, тъй като не извършва проверка относно естеството и тежестта на престъплението, за което лицето е осъдено с влязла в сила присъда, връзката му с други с други правонарушения, миналото и профила на лицето и др., които съображения не са подкрепени с конкретни фактически установявания. При поискване от страна на лицето, органът е длъжен да извърши конкретна преценка, като съобрази характера и тежестта на престъплението, настъпилата реабилитация, поведението на лицето в периода до и след осъждането, както и риска, който то представлява. Предвид горните съображения и при липсата на пороците, сочени като касационни основания, решението, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения решението, с което е отменено решението на директора на СДВР и преписката е върната на органа за ново произнасяне по искането на Р. за заличаване на личните му данни от масивите на МВР, е правилно е следва да бъде потвърдено с настоящия съдебен акт. С оглед изхода на спора на ответника по касация се следват разноски. Такава претенция е формулирана в отговора на касационната жалба, представени са и доказателства за реално направени разноски, поради което СДВР следва да бъде осъдена да заплати на Г. Е. Р. разноски за касационната инстанция в размер на 306, 78 (триста и шест евро и 78 евроцента евро, представляващи възнаграждение за един адвокат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение