Определение № 56 от 11.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1893/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца П. Т. П. против Решение № 919 от 17.04.2018г. по в.гр.д.№ 6464/2017г. на САС, 12 състав за потвърждаване на решението по гр.д.№ 6900/2015г. на СГС, 9 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените срещу ЗД“Евроинс“АД като застраховател по ЗЗГОА на водача на л.а. „Опел Зафира“, рег. [рег.номер на МПС] искове с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди /90 000лв./ и обезщетение за имуществени вреди /1 652лв. - разходи за лечение/ в резултат на пътно произшествие на 05.12.2013г. В касационната жалба се поддържа довод за неправилност поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Оспорва се правилността на извода за липса на противоправно поведение на водача на застрахования при ответното дружество автомобил. Поддържа се, че пътното произшествие е резултат на пропуск на водача да забележи своевременно пешеходеца, на неправилна оценка от негова страна на пътната ситуация, на намалената видимост и трафика и неадекватен избор на скорост. Поддържа се и довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради недопускане на поисканата с жалбата автотехническа експертиза. Искането е за отмяна на решението и връщане делото на въззивния съд за отстраняване на процесуалния пропуск. В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се посочва, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 645 от 26.11.2007г. на ВКС по н.д.№ 365/2007г. на 2 н.о. и Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984г. по н.д.№ 10/84г. на ОСНК на ВКС, в разрез с които, САС не обсъдил необходимостта водачът да се движи със скорост, съобразена с зоната на осветеност от фаровете на автомобила, а приел, че след като скоростта е в рамките на законовото ограничение, нарушение не е допуснато. Поддържа се, че водачът следва да управлява превозното средство със скорост, която му позволява да спре в зоната на осветеност на фаровете, като е без значение дали в неосветената зона има предвидими или непредвидими препятствия и в този смисъл поведението на водача в конкретния случай е било противоправно. Изложени са и съображения за дължимото поведение от водача в хипотеза на попътно движещ се автомобил. В писмен отговор „Евроинс“АД поддържа, че касаторът не е обосновал наличието на селективните критерии за допускане на касационното обжалван и че изложението съдържа съображения единствено относими към правилността на решението - за начина, по който САС е възприел фактическата обстановка по делото и за начина, по който е ценил доказателствата. Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е приела, че на 05.12.2013г. около 18 часа, при сухо време, в тъмната част на денонощието, водачът на лек автомобил „Опел Зафира“, рег.№ СА 0013 при движение със скорост от 120 км/ч в крайна лява лента на платното на автомагистрала „Хемус“ с посока към София, е ударил с предната част на автомобила ищеца, който като пешеходец пресичал магистралата косо отдясно наляво спрямо посоката на автомобила; че вдясно от автомобила, в средната пътна лента на платното, се е движил товарен автомобил, който закривал видимостта на водача към пешеходеца; че последният е станал видим за водача в началото на движението му и преди л.а. да се изравни с успоредно движещият се товарен автомобил; предприел аварийно спиране, но в момента, в който ищецът е излязъл от „мъртвата зона“ на автомобилиста, той вече е бил в лентата на движение на последния и ударът е настъпил при скорост на автомобила 60-70 км/ч. Въззивната инстанция е обосновала, че друга маневра за избягване на удара е била невъзможна, тъй като отдясно се е движил товарният автомобил, а отляво се намира мантинелата, която разделя двете платна на автомагистралата като ударът е настъпил почти по средата на крайната лява лента, по която се е движил автомобилът. Обсъдено е заключението на експертизата, съгласно което, при движение със скорост 120км/ч опасната зона за спиране е 129.5 метра, както и, че ударът е бил непредотвратим в конкретната ситуация при всяка друга скорост над 54 км/ч. и то, независимо от обстоятелството какво е било разстоянието на осветеност от фаровете на автомобила. За неоснователно е счетено твърдението на жалбоподателя, че противоправното поведение на автомобилиста се изразява в движение със скорост над 54 км/ч. по съображения, че движение със скорост в тази лента на автомагистрала би било в противоречие с чл. 55, ал.1 и чл.22, ал.1 ЗДвП. Обосновано е, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране, като делинквентът е управлявал автомобила със скорост в границите на разрешената, пешеходецът е станал опасност за движението в опасната зона за спиране на автомобила и водачът не е имал техническа възможност да спре преди удара. Обстоятелството, че ударът е настъпил в границите на опасната зона за спиране, които не са определени при движение на автомобила със скорост над разрешената или несъобразена с пътните условия, е счетено за достатъчно за квалифицирането на произшествието като случайно събитие. Така е изведено, че поведението на водача, макар и вредоносно, не е противоправно, поради което гражданската му отговорност за обезщетяване на вредите от произшествието не може да бъде ангажирана, от което произтича и отпадане на застрахователното покритие по ЗЗГОА, функционално обусловено от отговорността на прекия причинител. Невъзможността обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационен контрол пряко произтича от отсъствие в изложението на въпрос и то такъв с материалноправна или процесуалноправна характеристика, който да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. За касационната инстанция не съществува служебно задължение, а тя няма и такова правомощие, да извежда съществения за изхода на спора правен проблем от твърденията на касатора, от възприеманата от него фактическа обстановка за настъпването на произшествието и от оплакванията му за необоснованост на фактическите констатации на съда и правните изводи по тях. Отсъствието на въпрос, с характеристиката, очертана в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на обжалването без да се обсъжда наличието на въведеното допълнително основание. Касаторът се позовава на несъответствие на обжалваното решение с посочена от него практика на ВКС по приложима към спора материалноправна норма, но това не е достатъчно основание за допускане на обжалването, тъй като без обосноваване на общата предпоставка, съставлява единствено довод за неправилност, която ако е налице, е основание за касиране на решението, а не основание за допускане на касационното обжалване. Същевременно отсъства и твърдяното противоречие на изводите в обжалваното решение с практиката, на която касаторът се позовава. Въззивната инстанция е акцентирала на установеното от експертизата, че ударът е бил непредотвратим в конкретната ситуация при всяка друга скорост над 54 км/ч. и то, независимо от обстоятелството какво е било разстоянието на осветеност от фаровете на автомобила. Същевременно е обосновала, че няма забрана водачът да се движи в лявата лента на магистралата, но движение в нея с хипотетична скорост от 54 км./ч., е в противоречие с правилата за движение. Касаторът следва да заплати на насрещната поискани поисканите в отговора на касационната жалба разноски за изготвянето му от юрисконсулт с приложено пълномощно- сумата 100 лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.