Решение № 644 от 21.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11307/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. К., Т. Г. К. и П. Г. С. от гр. Варна, подадена чрез процесуалния представител адв. Петков, срещу решение № 8554 от 29.07.2025 г., постановено по адм. дело № 2287/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата им против заповед № 210 от 22.07.2024 г. на кмета на район „Младост“, Община Варна, и са осъдени да заплатят разноски по делото. В касационната жалба се твърди необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно незаконосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което се отмени оспорената заповед, а в условията на евентуалност се върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Ответникът – кмета на район „Младост“, Община Варна, редовно призован, в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежни страни срещу неблагоприятен за тях съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Варна е образувано по жалба на Р. К., Т. К. и П. С. срещу заповед № 210 от 22.07.2024 г. на кмета на район „Младост“, Община Варна, с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено на жалбоподателите да премахнат незаконен строеж „Едноетажна постройка – портиерна“ с предназначение сграда за охрана на открит паркинг, изграден в поземлен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Варна. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в съответствие с чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, както и във връзка със заповед № 4152/28.01.2023 г. на кмета на Община Варна и доколкото се установява по делото, че строежът е пета категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. „а“ от ЗУТ. Прието е от съда също така, че заповедта е издадена в предвидената от закона форма, без допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми. Според съда минималната разлика в измерванията на процесния обект не се отразяват на установяванията, които са направени от ответника. Позовавайки се на приетите по делото съдебно-технически експертизи съдът обосновава извод, че процесната портиерна не е преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, тъй като не е установено, че може да се отдели от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура и да бъде премествана в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползвана на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползвана на мястото, от което е отделена, както и че след като портиерната е поставена върху бетонов фундамент, който безспорно ще остане върху земната повърхност следва, че при премахването й ще е налице трайно изменение на субстанцията или начина на ползване на земята, от която се отделя. Предвид установяванията, че постройката не може да бъде преместена без да се разруши нейната цялост според съда се налага извода, че е налице строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, тъй като е налице надземна постройка на един етаж, която се използва за контролно-пропусквател пункт. Прието е от съда още, че съгласно чл. 56, ал. 1 от ЗТСУ /отм./, чл. 215, ал. 1, т. 7 и чл. 220, ал. 2, т. 3 от ППЗТСУ /отм./, както и по арг. на противното на чл. 225, ал. 1, т. 1 - т. 14 от ППЗТСУ /отм./, е било необходимо одобряване на идеен проект, съответно издаване на разрешение за строеж, съгласно чл. 224, ал. 1 от ППЗТСУ /отм./за процесния строеж – едноетажна постройка – портиерна, както и че към настоящия момент за процесния строеж се изисква разрешение за строеж и одобрен инвестиционен проект съгласно чл. 148, ал. 1 и ал. 4 от ЗУТ, тъй като строежа не е в изключенията на чл. 147, ал. 1, т. 1 – т. 18 от ЗУТ и чл. 156, ал. 1, т. 1- т. 19 от ЗУТ. Според съда при липсата на одобрен идеен /инвестиционен/ проект и разрешение за строеж, законосъобразно е прието от ответника, че са налице предпоставките по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ за премахване на незаконен строеж. Съдът приема също така, че правилно жалбоподателите са определени за адресати на оспорената заповед, както и че процесният строеж е изграден през 1995 г., но същият не е търпим по смисъла на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилно административният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган – кмета на район „Младост“, Община Варна, в съответствие с предоставените правомощия със заповед № 4152/28.11.2023 г. на кмета на Община Варна и предвид категорията на процесния строеж. Както и правилно приема административният съд, дори и да се приеме, че процесният строеж е четвърта категория, а не пета, то отново на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ и във връзка с делегирани правомощия, кметът на район „Младост“ е бил компетентен да издаде оспорения акт. Заповедта, противно на изложеното в касационната жалба, е издадена и в съответствие с изискванията за форма, като същата е писмена и съдържа описание на наредения за премахване строеж по местонахождение и с конкретно посочени параметри, както и мотиви относно търпимостта на процесния строеж, като ответникът изрично се позовава на изготвеното в тази връзка становище от главния архитект на район „Младост“. Както в мотивите на заповедта, така и в диспозитива й, ясно и точно е описан наредения за премахване строеж с характеристики и местоположение, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Действително, в заключението на вещото лице по допусната повторна съдебно-техническа експертиза се констатира и наличие на тоалетна, която има обща стена с процесната портиерна, но това обстоятелство обаче не обоснова извод за неясен предмет, доколкото даденото описание както в заповедта, така и в констативния акт и окомерната скица към него, безспорно определя като предмет на заповедта за премахване само едноетажната постройка с предназначение „портиерна“. Установеното по делото наличие и на изградена тоалетна в процесния имот по никакъв начин не се отразява на индивидуализацията на строежа, подлежащ на премахване. Както и правилно приема административният съд, в съответствие с чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ е допустимо да бъде разпоредено премахването и само на част от незаконен строеж. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че правилно административният съд е приел, че при постановяване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, като направеното в този смисъл възражение от касационните жалбоподатели е неоснователно. Видно от приетите по делото писмени доказателства от административния орган е била надлежно проведена процедура по чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ, в която процедура е съставен констативен акт № 02/22.04.2024 г., който и акт изрично е посочен в оспорената заповед и поставя началото на административното производство. По делото се установява също така, че изготвеният констативен акт е бил връчен на касаторите, които са упражнили и правото на възражение, което не е уважено от административния орган по изложени в заповедта мотиви. В тази връзка се явява неоснователно твърдението на касаторите за допуснато съществено процесуално нарушение поради невръчването им на уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК, доколкото в конкретния случай именно връчването на констативния акт съставлява и уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК. Неоснователни са и доводите на касационните жалбоподатели за допуснато съществено нарушение в административното производство, изразяващо се в неправилното им определяне като адресати на заповедта. В тази връзка следва да се има предвид, че дори и жалбоподателите да не са извършители на процесния строеж, а техния праводател, то безспорно същите правилно са определени за адресати на оспорената заповед. В производството по премахване на незаконен строеж по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ органът извършва преценка срещу кого от възможните адресати да насочи задължението за премахване. Според чл. 225а, ал. 5 от ЗУТ то е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно чл. 161, ал. 1 от ЗУТ. В конкретния случай касационните жалбоподатели правилно са определени като адресати на заповедта, доколкото същите не отричат качеството им на собственици на постройката. Без значение за законосъобразността на заповедта също така е обстоятелството, че като нейн адресат не е посочено и едно трето лице – К. Г., каквито възражения се правят в касационната жалба, тъй като оспорващите не може да се позовават на нарушение на чужди процесуални права. Ирелевантен в процесния случай относно законосъобразността на оспорения административен акт е и висящият гражданско правен спор по гр. дело № 6905/2024 г. по описа на Районен съд – Варна. Правилно административният съд приема също така, кредитирайки в тази връзка и заключенията на вещите лица, че процесната постройка не представлява преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, който да не подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Разпоредбите на чл. 56, ал. 1 от ЗУТ, чл. 57, ал. 1 от ЗУТ и § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, очертават кръга на преместваемите обекти, като въвеждат като критерии конструктивните характеристики и предназначението на обектите. В случая процесната постройка, предмет на заповедта за премахване, макар и да е с предназначение – портиерна, обслужваща открит паркинг, няма характеристиката на преместваем обект в конструктивно отношение. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ „едноетажна постройка – портиерна“, обслужваща открит паркинг и изградена върху бетонна основа от бетонни блокчета, с положена изолация, дограма и врата, както и изграден едноскатен ламаринен покрив, които обстоятелства се потвърждават и от приетите по делото съдебно-технически експертизи. По делото се установява също така, че строителството е извършено без строителни книжа през 1995г. При тези факти административният съд правилно приема, че описаната в заповедта за премахване едноетажна постройка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за чието изграждане е необходимо одобряване на инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж както в съответствие с чл. 148, ал. 1 и ал. 4 от ЗУТ, така и съгласно чл. 55 от ЗТСУ /отм/ и чл. 224, ал. 1 и чл. 226, ал. 2 от ППЗТСУ /отм./. В тази връзка следва да се има предвид, че се явява неоснователно възражението на касаторите за приложимост в случая на чл. 227, ал. 2 от ППЗТСУ /отм./, доколкото процесният строеж не попада в нито едно от изключенията по чл. 225, ал. 1 от ППЗТСУ /отм./, но дори и да не се изискваше одобрен проект, то безспорно за изграждането му през 1995 г. изискуемо е било наличието на разрешение за строеж. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. С представеното по делото разрешение за строеж № 11/20.04.1995 г. е разрешено на праводателя на касаторите единствено изграждане на охраняем паркинг, но не и изграждането на едноетажна постройка, поради и което правилно първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай липсва издадено разрешение за строеж и са налице предпоставките по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Правилно съдът приема също така, че за процесната постройка се явяват неприложими и нормите на чл. 151, ал. 1, т. 3 и т. 12 от ЗУТ. Правилен е и крайния извод на първоинстанционния съд, че процесният строеж не е "търпим" с оглед установената по делото година на изграждане – 1995 г., по данни на самите касационни жалбоподатели. Релевантните обстоятелства за търпимост на един строеж съгласно приложимата в случая разпоредба на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ са дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, и дали е бил деклариран от собствениците му пред одобряващите органи в срок до 31 декември 1998 г. В съответствие с цитираната разпоредба кумулативно с изискването за допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, за да се признае търпимостта на строежа, а именно – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи в срок до 31 декември 1998 г. По делото не се установява това изискване да е било изпълнено по отношение на процесната постройка, поради което само на това основание процесният строеж не може да се квалифицира като търпим, доколкото предпоставката е кумулативна и неосъществяването й е достатъчно основание строежът да бъде изключен от категорията на ползващите се с търпимост, независимо дали е допустим по подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването му или понастоящем. Неоснователен се явява и доводът на касационните жалбоподатели, че в случая е нарушена разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК. В процедурата по издаване на заповеди по чл. 225а от ЗУТ административният орган действа служебно, като при установен незаконен строеж, който не е търпим, за него не е налице друга законова възможност освен да разпореди премахването му. Доколкото целта на ЗУТ е да не се допуска и да се отстранява незаконното строителство, то намесата на държавата, съответно на общинската администрация в случая, е напълно пропорционална на предвидената в закона цел. Премахването на незаконния строеж, изпълнен без строителни книжа и при липса на предпоставките за търпимост е единственият способ, чрез който може да се постигне тази цел. По отношение на констатираната по делото конструктивна връзка между процесната портиерна и съществуваща тоалетна – наличието на една обща стена, следва да се има предвид, че това е обстоятелство неотносимо към настоящото производство. Този въпрос е предмет на преценка при проучването и осъществяването на евентуалното принудително изпълнение на оспорената заповед. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетите съдебно-технически експертизи са обсъдени заедно с останалите доказателства. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – Варна е правилно и не са налице сочените от касаторите основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,