Определение № 50008 от 15.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2758/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на З. В. Ж. от [населено място] срещу определение № 3141 от 07.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 6449/2021 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 707 от 29.11.2021 г., по същото дело /с него е потвърдено допълнително решение от 30.06.2010 г. по гр. д. № 666/2000 г. на Софийския районен съд/ в частта за разноските, като му бъдат присъдени направени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, поради което иска отмяната му. Ответниците по жалбата А. А. К. и К. Н. К. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е основателна. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че производствата по чл. 192 и чл. 193 ГПК /отм./ не са самостоятелни, а представляват продължение на производството по конкретното дело и поради това по тях не се дължат на страните на самостоятелно основание разноски при съобразяване на правилата по чл. 64 ГПК /отм./. В случая, с постановяване на допълнително решение е уважено искането на съделителя З. В. Ж. за присъждане на законна лихва върху предявената в делбеното производство претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, а не е проведено производство, по което да бъде разпределена отговорността за разноски при съобразяване поведението на насрещната страна, с оглед правилата на чл. 64 ГПК /отм./, доколкото спорът по допълване на постановеното решение не е предизвикан от последната. В тази хипотеза е налице непълнота в произнасянето на съда, поради което липсва основен елемент от фактическия състав на отговорността за разноски, а именно неоснователно предизвикан от другата страна правен спор. По тези съображения искането е прието за неоснователно. Върховният касационен съд, II г. о., преценявайки данните по делото, намира частната жалба за основателна, а обжалваното определение за неправилно по следните съображения: Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при обжалване пред съответната съдебна инстанция. Страната, направила съдебни разноски, има право на тях, като те се заплащат от противната страна съобразно уважената (отхвърлена част) от иска. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ разноски се дължат за всяко производство, включително и за това по чл. 193 ГПК /отм./. Изключение от това правило според установената съдебна практика е производството по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./, чл. 248 от сега действащия ГПК, в което не е допустимо кумулиране на нови разноски. По спор за допълване на съдебното решение, постановилият го съд се произнася с решение, което има съдържанието по чл. 189, ал. 1 ГПК /отм./, вкл. б. „д“–„в тежест на кого се възлагат разноските“. Отговорността за разноски и в настоящата хипотеза се извежда от принципа за възмездяване на страната, спрямо която са предприети неоснователни процесуални действия, принудили я да организира защита срещу тях и направи разноски за нея - арг. от чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./. Ето защо въззивният съд неправилно е приел, че не следва да се присъждат разноски на страната, които тя е направила във връзка с подадена от насрещната страна неоснователна въззивна жалба срещу постановено допълнително решение. Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на З. В. Ж. за присъждане на разноски за въззивното производство следва да бъде уважено. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие жалбоподателят е заплатил общо сумата 1800 лв. за процесуално представителство по в. гр. д. № 6449/2021 г. на Софийския градски съд, което се изразява в подаване на отговор на въззивната жалба срещу първоинстанционното допълнително решение и депозиране на частна жалба срещу определение по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ на районния съд, поради което следва да се приеме, че заплатеното възнаграждение за отговора на въззивната жалба е в размер на половината от заплатеното възнаграждение, т. е. 900 лв., доколкото в договора не е уговорено друго. С оглед изложеното и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ А. А. К. и К. Н. К. следва да бъдат осъдени да заплатят на З. В. Ж. сторените от него разноски за въззивното производство в размер на 900 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,