Решение № 6520 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7017/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. М. от гр. Банкя, Област София, против Решение № 14172/24.04.2025 г., постановено по адм. дело № 4059/2023 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена предявената срещу Столична община искова претенция по чл.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 100 000 лв. и неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., претендирани като последица от действия и бездействия на общинската администрация във връзка с процедура по възстановяване на собствеността върху земеделска земя. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че съдът не е обсъдил всички релевантни доказателства и неправилно е приел липса на противоправно поведение на ответника. Твърди се наличие на продължително бездействие на общинската администрация по издаване на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4 – 6 ППЗСПЗЗ, което е препятствало приключването на реституционната процедура и е довело до претендираните вреди. Ответникът Столична община, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, след като обсъди наведените касационни основания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че С. М. М., наследодател на касатора, като наследник на П. М. М. е подал заявление вх. № 1572-3/22.05.1992 г. до Общинска поземлена комисия – Банкя за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи, включително върху ливада с площ 0,2 дка в местността „Двора“, по което е образувана административна преписка № РБН19-ГР94-1971. Съдът е установил още, че през 1971 г. за имота е бил съставен акт за държавна собственост, а впоследствие с Акт № 279/19.10.1998 г. е актуван като частна общинска собственост парцел V от кв. 11 по плана на вилна зона Банкя, отреден за комплексно обществено обслужване и озеленяване. Въз основа на приетите писмени доказателства съдът е приел, че реституционната процедура по подаденото през 1992 г. заявление не е приключила с влязъл в сила административен акт за възстановяване правото на собственост. Установено е, че през 2021 г. касаторът е поискал издаване на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ във връзка с продължаване на производството по възстановяване на собствеността. По това искане кметът на район „Банкя“ се е произнесъл с писмо от 23.03.2021 г., с което е уведомил заявителя, че за издаване на исканите документи е необходимо представяне на решение на Общинската служба по земеделие за признаване правото на собственост върху претендирания имот. Впоследствие с писмо от 05.10.2021 г. кметът е уведомил заявителя, че назначената комисия е констатирала липса на основание за провеждане на процедура по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Първоинстанционният съд е обсъдил подробно и заключението на назначената съдебно-оценителна експертиза, което е кредитирал като компетентно и неоспорено от страните. От експертизата е установено, че процесният имот с пл. № 1409 с площ 205 кв.м. по архивния кадастрален план попада в северозападната част на поземлен имот с идентификатор 02659.2191.2059 по кадастралната карта на гр. Банкя. Установено е също, че към момента на извършената през 2001 г. замяна имотът е попадал в част от УПИ V – „Озеленяване“ от кв. 11 по регулационния план на вилна зона Банкя, а впоследствие е включен в УПИ V-2059, отреден за жилищно строителство. Вещото лице е констатирало, че върху част от терена към настоящия момент е изградена двуетажна жилищна сграда Въз основа на така установените факти съдът е приел, че твърдяното от ищеца противоправно поведение не представлява бездействие по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Изложени са съображения, че при наличие на отправено искане за извършване на административна услуга административният орган не е останал пасивен, а е постановил изрични писмени произнасяния. Според съда писмото от 23.03.2021 г. има уведомителен характер, докато писмото от 05.10.2021 г. съдържа изричен отказ за издаване на удостоверение и скица по чл. 13 ППЗСПЗЗ, поради което представлява индивидуален административен акт. Съдът е приел, че този отказ не е бил оспорен по съответния ред и не е отменен като незаконосъобразен. Наред с това първоинстанционният съд е приел, че производството по възстановяване на собствеността върху земеделски земи се осъществява от Общинската служба по земеделие, която не е част от структурата на Столична община, поради което последната не може да носи отговорност за действия или бездействия на този административен орган. Изтъкнато е, че удостоверенията и скиците по чл. 13 ППЗСПЗЗ не създават вещни права, а представляват единствено предпоставка за постановяване на решение от органа по поземлената реституция. Тъй като към момента на предявяване на иска не е било постановено решение за възстановяване на собствеността, съдът е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот и не може да се приеме за доказано настъпването на претендираните имуществени вреди. Първоинстанционният съд е направил и извод, че не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между твърдяното поведение на общинската администрация и претендираните вреди, тъй като евентуалното възстановяване на собствеността зависи от приключването на самостоятелно административно производство и постановяването на решение от компетентния орган по земеделската реституция. Приел е, че липсват едновременно както установено незаконосъобразно действие или бездействие, така и доказателства за настъпили вреди и причинна връзка между тях, поради което не е осъществен фактическият състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил относимите за спора факти въз основа на събраните по делото доказателства и е достигнал до правилен извод, че в случая не са налице предпоставките за реализиране отговорността на Столична община по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно посочената разпоредба държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За възникване на тази отговорност е необходимо кумулативното наличие на незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие, настъпила вреда и пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай липсва доказано незаконосъобразно бездействие на Столична община. От събраните доказателства се установява, че по отправените искания за издаване на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4 – 6 ППЗСПЗЗ кметът на район „Банкя“ е постановил изрични писмени произнасяния. Следователно не е налице фактическо бездействие по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ, а изрично волеизявление на административен орган. Доколкото едното писмо представлява отказ за извършване на исканата административна услуга, същият има характер на индивидуален административен акт – мълчалив отказ, който е подлежал на самостоятелно оспорване по предвидения в закона ред. Безспорно е, че този отказ не е бил оспорен и отменен по съответния процесуален ред. Правилен е и изводът на първоинстанционния съд, че производството по възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ се развива пред Общинската служба по земеделие, която не е част от структурата на Столична община. Поради това общината не може да носи отговорност за действия или бездействия на този административен орган. Неоснователни са и доводите за наличие на пряка причинна връзка между твърдяното противоправно поведение и претендираните вреди. Удостоверението и скицата по чл. 13 ППЗСПЗЗ не създават и не възстановяват вещни права на собственост. Те представляват част от доказателствения механизъм в реституционното производство и сами по себе си не пораждат право на собственост. Към момента на предявяване на иска реституционната процедура не е приключила с влязъл в сила акт за възстановяване на собствеността, поради което твърдените вреди не могат да бъдат изведени като пряка и непосредствена последица от неиздаването на посочените документи. Настоящият състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК препраща към тях, като намира, че същите са изчерпателни, логически последователни и съответстват на събраните доказателства и приложимия материален закон. При постановяване на обжалваното решение не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, нито неправилно приложение на материалния закон. Наведените в касационната жалба оплаквания представляват несъгласие с формираните от съда правни изводи, но не обосновават наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на Столична община следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 51,13 евро или 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение