Определение № 33 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 404/2021 г.

Образувано е по частна жалба на Л. Й. И. срещу определение № 94 /05.02.2020 г. по ч. гр.д. № 33 /2020 г. на Софийския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено разпореждане на РС Елин Пелин по гр.д. № 807 /2013 г. за връщане на въззивна жалба. Жалбоподателката твърди, че е изпратила своевременно по пощата доказателства за платена държавна такса, с което е изпълнила задълженията си за отстраняване на нередовностите във въззивната жалба. Насрещните страни П. Й. П. и Й. Д. П. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната касационна жалба. В частност поддържат, че представената с частната жалба до въззивния съд вносна бележка е неотносима към спора, защото в нея не е посочено за какво обжалване и по кое дело и на кой съд е внесена. Въззивният съд е приел, че разпореждането е законосъобразно, защото въззивната жалба е била нередовна – с нея не са представени доказателства, че е внесена дължимата държавна такса, указанията на първоинстанционния съд до жалбоподателите за представяне на доказателства за отстраняването на нередовностите (за представяне на вносния документ за платена държавна такса) са законосъобразни, съобщени са на жалбоподателите и в определения от закона срок те не са представили доказателства, че са ги изпълнили – че са заплатили определената им държавна такса. Неоснователно е възражението на жалбоподателя Л. И., че е изпълнила указанията, тъй като в определения срок не е представила документ, удостоверяващ внасянето на определената държавна такса. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В частната касационна жалба и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване частната жалбоподателка се позовава на очевидна неправилност. Частната жалбоподателка е подала и друга частна касационна жалба (нов документ с ново по-обширно съдържание) и ново изложение на основания за допускане на касационно обжалване, в които извежда следните въпроси, за които не обосновава допълнителните основания за допускане на касационно обжалване: При наличие на доказателство за внесена държавна такса за обжалване и напомняне, че такава е внесена, а делото не е администрирано, следва ли да се приеме, че са налице предпоставките за връщане? При наличие на твърдения на страната (че в изпълнение на указанията на съда е внесла дължимата държавна такса) не следва ли въззивният съд да събере допълнителни доказателства или е достатъчно да приложи сухата норма на закона? Настоящият състав намира, че от мотивите на обжалваното въззивно определение не може да се направи извод, че е очевидно неправилно. Към това може да се добави и че по приложеното към частното производство ч. гр.д. № 33 / 2020 г. на СОС няма данни за основателността на твърдението на частната жалбоподателка, че преди изтичането на определения от закона срок е изпратила по пощата доказателства по делото на районния съд, че е платила дължимата държавна такса за въззивната жалба. От това дело се установява, че фактическите констатации на въззивния съд са обосновани. Към това може да се добави и че представената едва с частната жалба до въззивния съд вносна бележка не доказва внасяне на таксата по конкретно дело и на конкретен съд. Изведените от частната жалбоподателка въпроси не са обуславящи, защото въззивният съд не е приел, че преди постановяване на разпореждането за връщане на въззивната жалба по делото на районния съд са представени доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, нито че са постъпили изявления на жалбоподателката, че е внесла дължимата държавна такса в срок. Въпросите са основани на неприетите за доказани твърдения на жалбоподателката. Освен, че въпросите не са обуславящи, както беше посочено, по отношение на тях жалбоподателката не обосновава допълнителните основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частната жалбоподателка няма право на разноски, а искането на П. Й. П. и Й. Д. П. за осъждане на частната жалбоподателка да им заплати направените разноски за процесуално представителство в размер на по 100 лева е основателно и доказано с двата представени по делото договора за процесуално представителство (л.29 и л.30), в които е отразено уговарянето и заплащането на сумите. Воден от изложеното, съдът