Определение № 4934 от 07.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3176/2026 г.

Образувано е по частна жалба, подадена от Т. С. Б., гр. Сливен, против Определение № 312 от 18.02.2026 г., постановено по адм. д. № 38/2026 г. по описа на Административен съд – Сливен, с което е отхвърлена жалбата ѝ против Решение № РД-11-05-001 от 09.01.2026 г. на областния управител на Област Сливен, с което е оставено без разглеждане искането ѝ вх. № ОА21-04920/26.11.2025 г. за заплащане на обезщетение по чл. 3, ал. 3 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ) и е прекратено образуваното административно производство. Излага доводи за неправилност на обжалваното определение. Иска отмяна на определението и изпращане на преписката на административния орган за произнасяне по същество, съобразно задължителните указания на съда. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна - Областният управител на Област Сливен в писмен отговор излага твърдения за неоснователност на частната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред административния орган е започнало по искане от Т. С. Б. до кмета на Община Сливен за обезщетение за имот в гр. Сливен, собственост на наследодателя на заявителката М. Г. Б., заведено с вх. № 9400-21498/23.09.2025 г. Преписката е изпратена по компетентност на областния управител на Област Сливен, където е образувано административно производство, като е администрирана с вх.№ ОА21-04920/26.11.2025 г. В хода на производството административният орган е изискал допълнителни доказателства, включително преписка от 1992 г., образувана по искане на друг наследник за възстановяване на същия имот, по която е било налице произнасяне от компетентния орган. Заявителката е била надлежно уведомена за образуваното производство, указано й е било да представи относими доказателства и ѝ е била предоставена възможност да даде обяснения и възражения, като тя е депозирала писмено становище и документи. Назначена комисия по чл. 6, ал. 2 от ЗОСОИ е разгледала преписката и е приела, че искането е подадено след изтичане на законоустановения срок, поради което е просрочено и следва да се остави без разглеждане. Въз основа на това становище областният управител е постановил решение, с което е отказал произнасяне по същество на искането поради недопустимост, обусловена от изтичане на преклузивния срок по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, и е прекратил административното производство. Решението е съобщено надлежно на заявителката. При така установената фактическа обстановка, административният съд е приел, че изричният отказ на областния управител на област Сливен да се произнесе по същество е издаден от компетентен орган (материално, териториално и по степен), в изискуемата писмена форма и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът e установил, че искането за обезщетение е подадено след изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, който е изтекъл на 22.11.1998 г., докато процесното заявление е депозирано едва на 23.09.2025 г. Не е установено заявителят да е доказал спазване на законоустановения срок. По тези съображения съдът е приел, че административният орган правилно е отказал да се произнесе по основателността на искането. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че обжалваното определение е правилно. Не са допуснати релевираните касационни основания. Производството пред административния орган е започнало по искане на частната жалбоподателка вх. № 9400-21498/23.09.2025 г. до кмета на Община Сливен, като наследница на М. Г. Б., за обезщетяване по реда на ЗОСОИ за одържавен на наследодателя недвижим имот в гр. Сливен. Това искане е изпратено по компетентност на областния управител на Област Сливен, който с Решение № РД-11-05-001 от 09.01.2026 г. е оставил искането на Т. Б. без разглеждане, поради което същата сезирала първоинстанционния съд с жалба против така постановеното решение. Административният съд правилно е приел, че жалбата е неоснователна, тъй като правилно областният управител на Област Сливен с процесното решение е прекратил производството поради недопустимост на искането за обезщетяване като подадено след законния срок по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ. Този срок е изтекъл на 22.11.1998 г., а искането за обезщетение е направено за пръв път с молба вх. № 9400-21498/23.09.2025 г., т. е. много след изтичането на срока, който е преклузивен и с изтичането на който лицето е загубило правото си да търси обезщетение по този ред. Искането за обезщетение извън този срок се явява недопустимо и като такова е налице процесуална пречка за разглеждането му от областния управител. Предвид тези съображения съдът правилно е отхвърлил жалбата срещу постановеното от областния управител решение, с което молбата за обезщетение е оставена без разглеждане и е прекратено производството поради това, че не са били налице предпоставките за разглеждането й по същество. При този изход на спора и предвид своевременно заявеното искане на ищеца за присъждане на разноски, следва да му се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 511 евро. По изложените съображения оспореното определение като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила, поради което и на осн. чл. 236 вр. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение