Определение № 173 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 94/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ХипоКредит” ЕАД, [населено място] срещу определение № 260046 от 28.09.2020г. по в.т.д. № 703/2019г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е оставена без разглеждане молбата на дружеството за изменение на решението по делото в частта за разноските, чрез допълването му с присъждане на възнагражденията на особените представители на ответниците. Частният жалбоподател поддържа, че определението в обжалваната му част е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че с постановеното по делото решение въззивният съд е формирал воля единствено по направените по реда на чл.78 ГПК разноски, без да се произнесе относно тези, които дружеството е направило по реда на чл.47, ал.6 ГПК, а именно разноските за назначените в производството особени представители на ответниците. Поради това счита за неправилен извода на съда, че подадената молба е за изменение на решението в частта за разноските, с оглед на което за допустимостта ѝ следва да е имало представен списък по чл.80 ГПК. Не оспорва, че не е представил списък по чл.80 ГПК, но въпреки това счита, че присъждането на направените от него разноски, изразяващи се в заплатено възнаграждение на особените представители на ответниците, неправилно е обвързано с наличието на списък по чл.80 ГПК и е пренебрегнато съдържащото се във въззивната жалба искане за присъждане на всички направени съдебни разноски. Позовава се на т.6 от ТР № 6 от 06.11.2012г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което възнаграждението на особените представители следва да бъде разграничено от отговорността за разноски по чл.78 ГПК и излага съображения, че с оглед систематичното място на разпоредбата на чл.80 ГПК в глава осма на ГПК тя не намира приложение по отношение на възнаграждението на особения представител по чл.47, ал.6 ГПК, което се намира в глава шеста на ГПК. Ответникът И. Т. М., представляван от особения представител адв. В. В., оспорва частната жалба. Поддържа, че според т.6 от ТР № 6 от 06.11.2012г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението на особения представител следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, но същевременно може да бъде възмездено като разноски, ако решението е в полза на първоначално направилия ги ищец, като заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски. Счита за правилен извода на въззивния съд, че подадената молба има характера на искане за изменение на решението в частта за разноските, тъй като съгласно т.8 и т.9 от посоченото ТР, след като съдът е определил дължимите разноски и е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, това искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Ответниците Т. М. Т. и М. И. М. не представят отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК от легитимирана страна, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Частната жалба е неоснователна. С постановеното по делото въззивно решение съдът се е произнесъл по дължимите на страните разноски съобразно изхода на делото, като е приел, че на ищеца „ХипоКредит” АД се дължат разноски за двете инстанции в общ размер на 3173,56 лева, от които 2959,65 лева за първа инстанция, съобразно представения списък по чл.80 ГПК и определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, и 213,91 лева – за втора инстанция, при определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. С молба „ХипоКредит” АД е направил искане за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение, тъй като при формирана в мотивите воля относно дължимите се на дружеството разноски липсва произнасяне по този въпрос в диспозитива на решението. Направил е и искане за допълване на решението, като му бъдат присъдени направените разноски за заплатено от него възнаграждение за назначените особени представители на ответниците в размер общо на 12 000 лева за двете инстанции. С обжалваното определение въззивния съд е приел, че не е налице твърдяната очевидна фактическа грешка, тъй като в диспозитива се съдържа произнасяне по дължимите се на ищеца разноски, поради което е оставил това искане без уважение. Приел е, че в частта за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение на особените представители искането има характера на такова за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските и е недопустимо поради липсата на представен от ищеца списък на разноските във въззивното производство. Посочил е още, че във въззивната жалба на ищеца е направено искане за присъждане на направените разноски във въззивното производство, а в депозираните писмени бележки е поискано присъждане на разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса за въззивно обжалване, като искане за присъждане на разноски за заплатено възнаграждение на особените представители на ответниците не е направено. Поради това е намерил, че посоченото обстоятелство само по себе си предпоставя неоснователност на искането за допълване на решението в този смисъл, ако молбата би била допустима. Предвид изложеното въззивният съд е оставил без разглеждане молбата за изменение на решението в частта за разноските. Обжалваното определение е правилно. С постановеното по делото въззивно решение съдът се е произнесъл по дължимите се на въззивника – ищец разноски за въззивното производство, поради което направеното от страната искане за „допълване” на решението, чрез присъждане и на разноски, изразяващи се в заплатено от нея адвокатско възнаграждение на особените представители на ответниците, има характера на искане за изменение на решението в частта за разноските, а не на искане за допълването му. С оглед на това и съгласно чл.80, изр.2 ГПК допустимостта на направеното искане е обусловена от представянето от страната на списък по чл.80 ГПК на разноските във въззивното производство. Страната не оспорва, че не е представила такъв списък по чл.80 ГПК. Поради това изводът на въззивния съд за недопустимост на направеното искане е съобразен с процесуалния закон и е правилно. Неоснователен е изложеният в частната жалба довод, че възнаграждението на особения представител по чл.47, ал.6 ГПК следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, тъй като тази теза се явява основателна само по отношение на правото на особения представител да получи възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Съгласно т.6 от ТР № 6 от 06.11.2012г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението на особения представител винаги е дължимо, независимо от изхода на делото, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, който съгласно чл.46, ал.6 и чл.48, ал.2 ГПК е задължено лице. Ако решението е в негова полза, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски. Определение № 196 от 17.03.2015г. по гр.д. № 135/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., на което се позовава частният жалбоподател, е неотносимо към настоящото производство, тъй като касае искане на особен представител за определяне на възнаграждение и съдържа произнасяне по въпроса за необходимостта от представяне на списък по чл.80 ГПК за допустимостта на такова искане. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,