Определение № 2489 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3971/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 6589 от 21.03.2023 г., допълнена с жалба № 11312 от 16.05.2023 г., подадени от името на К. И. Д. чрез пълномощника адв. А. К. от АК-Стара Загора против решение № 286/10.03.2023 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.дело № 1907/2022 г., с което е обезсилено решение № 261504 от 04.05.2022 г. на Софийски градски съд и делото е върнато на същия съд за разглеждане от друг съдебен състав. Касаторът навежда доводи за очевидна неправилност на въззивното решение като развива съображения за неговата незаконосъобразност. Твърди, че исковата молба не съдържа факти и обстоятелства, съответстващи на хипотезата на чл.21, ал.2 ЗЗД. Счита посочената разпоредба за неприложима; правилно първоинстанционният съд е приел за приложима нормата на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава единствено на очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация оспорва допустимостта на касационното обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Предявеният от К. И. Д. срещу „Мото Пфое“ ЕООД осъдителен иск е бил основан на твърдения, че с предявяването на ревандикационен иск, основан на невлязло в сила решение, ответното дружество, проявявайки груба небрежност и злоупотреба с право, целял единствено увреждането на ищцата. Предявяването на иска причинило имуществени вреди на ищцата, чието обезщетяване тя претендира в настоящото производство. Първоинстанционният съд приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, но не е изложил правни изводи по фактите, с които е сезиран, а е приел, че предявеният иск е погасен по давност и го е отхвърлил на това основание като е посочил, че не следва да обсъжда по същество претенцията на ищцата. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Посоченото основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Правилно е становището на въззивния съд, че при изложените в исковата молба твърдения приложимата правна норма е тази на чл.21, ал.2 ЗЗД. В посочената разпоредба е установен специален деликтен състав за отговорност за вредите, причинени от трети лица, недобросъвестно попречили за изпълнението на договор. Като проява на извъндоговорна отговорност, той включва всички нейни елементи - деяние, противоправност, вреда, причинна връзка и вина, но с особености, отграничаващи състава на чл.21, ал.2 ЗЗД от общия деликт по чл.45 ЗЗД. За проявлението на квалифицирания състав е необходимо съществуването на договор, спрямо който извършителят на правонарушението се явява трето лице, чуждо на облигационната връзка, спрямо което договорът няма действие. С поведението си третото лице – делинквент следва противоправно да възпрепятства или затруднява изпълнението на задължение по договора. Изискването за наличието на недобросъвестност на третото лице сочи на умисъл като форма на вината, поради което вината не се презумира. Твърденията в исковата молба за груба небрежност и злоупотреба с право от страна на ответника, който с предявяване на ревандикационния иск целял единствено увреждането на ищцата, а не защита на свои права, правилно са квалифицирани от въззивния съд по чл.21, ал.2 ЗЗД. Първоинстанционният съд не е разгледал изложените твърдения и не се е произнесъл по заявените факти. В т. 9 на ППВС № 1/85 г., неизгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г., Върховният съд приема, че в случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. Това разрешение е в пълно съответствие и с текста на чл. 270, ал. 3, изр.3 ГПК. Произнасяне по непредявен иск е налице всякога, когато съдът не е разгледал ясно очертания от заявените от ищеца в исковата молба обстоятелства, предмет на спора, и искането, обективирано в петитума на исковата молба, с което е сезиран. В случая заявените факти са останали неразгледани от първоинстанционния съд, която е различна хипотеза от тази, обсъдена в т. 4 на ТР № 1/ 2001 год. на ОСГК на ВКС. По тези съображения настоящият състав приема, че не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, поради което не са налице основания, обосноваващи допустимост до касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение