Определение № 2333 от 30.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1398/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД срещу определение №369 от 16.03.2026 г. по в.ч.гр.д.№243/2026 г. на ОС Плевен. С обжалваното определение е потвърдено решение №1160 от 30.07.2025 г. по гр.д.№1177/2025 г. на РС Плевен, имащо характер на определение по чл.248 от ГПК, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решение №623 от 20.05.2025 г. по гр.д.№1177/2025 г. на РС Плевен в частта за разноските. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК: 1. Допустимо ли е да бъде оставено без разглеждане направено своевременно искане за преценка на прекомерност на адвокатски хонорар. 2. Следва ли да бъде извършена преценка за прекомерност на адвокатски хонорар при своевременно направено искане. 3. Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда. 4. Съдът длъжен ли е при формиране на правните си изводи да извърши преценка на всички доказателства и да обсъди всички доводи на страните. Ответникът по частната жалба В. Н. А. не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ответникът по делото „ЕОС Матрикс“ ЕООД не е направил своевременно възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца, нито в отговора на исковата молба, нито в молбата-становище, депозирана преди първото и единствено по делото заседание. а е релевирал същото едва с молбата по чл.248 от ГПК. Посочил е, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС, когато възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК се прави за първи път по реда на чл.248, ал.1 ГПК с искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските, т.е. след като производството по делото вече е приключило и разноските са присъдени, то е несвоевременно. В този смисъл е приел, че следва да се присъди договореното между страните адвокатско възнаграждение, изплатено от ищеца на процесуалния му представител, а първоинстанционният акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по първи, втори и четвърти въпроси, свеждащи се до въпроса за задължението на съда да обсъди своевременно наведените от страните доводи и възражение (третият от въпросите не е обусловил правната воля на съда). Константна е практиката на ВКС, че при произнасянето си, съдът следва да изложи собствени мотиви, след произнасяне по всички своевременно наведени и относими, с оглед предмета на делото доводи, възражения и искания на страните. В случая независимо, че в отговора на исковата молба ответникът е направил изрично и мотивирано възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на уговорения и заплатен от ищеца адвокатски хонорар, въззивният съд е приел, че такова възражение не е релевирано, респективно в нарушение на посочената практика не го е и обсъдил. Изложеното налага допускане на обжалваното определение до касационен контрол, но разгледана по същество жалбата се явява неоснователна. В процесната хипотеза ищецът е предявил обективно съединени отрицателни установителни искове, за установяване погасяването по давност на отделни вземания на ответника към ищеца – за главница (4467.79 лв.), за договорна лихва (272.29 лв.), за наказателна лихва за просрочие (318.48 лв.), за законна лихва върху главницата (6803.37 лв.) и за разноски (106.17 лв. и 350.11 лв.), като исковете са уважени изцяло от първата инстанция, а ответникът е осъден да заплати разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1550 лв. Възникването на всяко от посочените вземания е подчинено на различен фактически състав, поради което и оспорването им в производство по чл.439 ГПК предпоставя самостоятелни отрицателни установителни искове, а преценката дали уговореното адвокатско възнаграждение е прекомерно следва да се осъществи с оглед дължимото възнаграждение по всеки един от предявените искове. Също така след постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС, съобразно която предвидените в Наредба №1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, тези размери подлежат на преценка от съда като от значение са видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, интересът и видът и количеството на уговорената и извършена работа. В конкретния случай, с оглед предмета на предмета на делото, на фактическата и правната му сложност, на размера на цената на исковете и на извършените от процесуалния представител на ищеца действия, определеният размер на възнаграждението за осъществената защита пред първата инстанция в размер на 1550 лв. е изцяло в съответствие с посочената практика, поради което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,