Определение № 556 от 26.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1638/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 2708 от 17.12.2012 г. по ч. гр.д.№ 4199/2012 г. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено определение от 26.07.2012 г. по гр.д. № 1970/2009 г. на СГС, ГО, 9 състав, и вместо него е постановено друго, с което по реда на чл.248 ГПК настоящият касатор е осъден да заплати на В. Х. Т., [населено място] разноски по делото - адвокатско възнаграждение в размер на 8000 лв. Частният жалбоподател поддържа, че определението е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон и иска отмяната му. Поддържа, че в молбата по чл.248, ал.1 ГПК /неправилно наименована въззивна жалба/ ищецът – ответник по касация, е поискал допълване на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските - заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 2 976 лева, определен по Наредба № 1/09.07.2004 г., поради което присъждайки възнаграждение в размер на 8000 лева въззивният съд се е произнесъл „свръх петитум”. Счита, че отбелязването в договора за правна защита, че договореното възнаграждение от 8000 лева е внесено, означава, че сумата е преведена по банкова сметка, а не заплатена в брой. Въз основа на това навежда довода, че липата на представени доказателства за безкасово плащане - платежно нареждане или извлечение от банкова сметка, води до недоказаност на реално извършени разноски за адвокат. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът В. Х. Т. оспорва оспорва жалбата, както и наличието на основания за допускането й до разглеждане. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в договора за правна защита е обективирано изявлението на страните, че уговореното възнаграждение в размер на 8000 лв. е изплатено, което по своята същност представлява разписка и сама по себе си е достатъчна за доказване на плащането. Неоснователно се поддържа от частния жалбоподател, че с молбата по чл.248 ГПК съдът е бил сезиран с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 2 976 лв., вместо посочения в списъка на разноските по чл.80 ГПК от 8 000 лв. В същата молителят единствено е посочил, че ако насрещната страна направи възражение за прекомерност, то тогава следва да бъде присъден трикратния размер по Наредба № 1/ 09.07.2004 г., възлизащ на 2 976 лева, каквото възражение в случая не е направено. Изложеното налага извод за неоснователност на довода за недопустимост на така постановено определение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси, свързани с начина на доказване на съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. По този въпрос е образувано и висящо тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, поради което производството по настоящото дело следва да се спре на основание чл.292 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение