Определение № 6692 от 03.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5380/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на директора на Национално тол управление (НТУ) към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), чрез представител по пълномощие - юрисконсулт Д. К. И., срещу Определение №266 от 29.03.2024 г. по касационно административено-наказателно характер дело (КАНД) №64/2023 г. на Административен съд – Разград. С обжалваното определение съдът е спрял производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/2023 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд – Хасково. Частният жалбоподател намира обжалваното определение за неправилно, като постановено при нарушение на процесуалния закон, тъй като липсва законоустановено основание за спиране на производството. Сочи, че доколкото в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) липсват особени правила относно спирането на съдебното производство, а препращането към глава ХII от АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд и доколкото не противоречи на НПК, като такива особени правила относно спирането не се съдържат и в уредбата на касационното производство по АПК, то не е приложима разпоредбата на чл. 144 АПК в касационните производства по ЗАНН, съответно не намира основание и приложението на нормата на чл. 229 ГПК. Според частния жалбоподател тълкуването на нормите на НПК, уреждащи основанието за спиране на наказателното производство при отправено от съда преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, води до извода, че производството се спира само когато съдът, пред който делото е висящо, отправи такова. Счита, че съдът не е преценил предмета на двете дела и съответно връзката между тях, като наличието на отправено преюдициално запитване до СЕС по друго дело, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, не може да се ползва автоматично като основание за спиране на производството до произнасянето на съда. Допълва аргументите с довода, че с решението на СЕС по отправено до него преюдициално запитване се дава задължително тълкуване на норми от правото на ЕС, а не се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо и в този смисъл не е налице обуславящо спорно преюдициално правоотношение. В тази връзка счита, че съдът е приложил разширително тълкуване на относимите към спора материалноправни норми. Счита, че доколкото решението на СЕС, с което се изяснява смисълът и се дава тълкувание на определена общностна правна норма, следва да е необходимо на националния съдия, да е от решаващо значение за спора по същество, то тази необходимост в доктрината и практиката на СЕС се обосновава с наличието на „основателно съмнение“ по отношение валидността или нуждата от тълкуване на конкретна общностна норма, каквото не е обосновано от Административен съд - Разград в случая. Не на последно място сочи, че при недопустимо разширително тълкуване на относимите правни норми, необосновано се подменя волята на законодателя, като се прилага закон, различен по съдържание на предвидения от законодателя с препращащата норма на чл. 84 ЗАНН, като по този начин се създава възможност за шиканиране на процеса и затрудняване на съдебната система, поради значителния брой аналогични производства. Иска отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – М. П. Д. от гр. Варна, не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Следва изрично да се отбележи, че изводът за допустимост на жалба е направен след отчитане на противоречивата съдебна практика на петчленните състави на Върховния административен съд по тази категория дела и отразява стремежа на съда да осигури принципа за процесуална икономия и бързина на производството. Отстъплението от принципно поддържаното становище за недопустимост на съдебното производство при многобройни и напълно идентични казуси обслужва интересите на страните и ефективното правораздаване. Наред с това, правните последици при произнасяне по същество с извод за неоснователност на частната жалба или при оставянето й без разглеждане като процесуално недопустима, са едни и същи. Производството пред Административен съд – Разград е образувано по касационна жалба на директора на НТУ срещу Решение №84/17.05.2023 г. на Районен съд - Разград по АНД № 798/2022 г., с което е отменено Наказателно постановление № BG16052022/4000/Р8-560 от 15.11.2022 г. директора на НТУ към АПИ за налагане на административно наказание „глоба“ на М. П. Д. от гр. Варна в размер на 1800,00 (хиляда и осемстотин) лева за установено от електронната система за събиране на пътни такси, нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) във връзка чл. 179, ал. 3а ЗДвП. За да постанови атакуваното определение за спиране на съдебното производство по делото, касационният състав на Административен съд – Разград е констатирал, че пред СЕС е образувано дело С-61/2023 г. по отправено с Определение № 113 от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. по описа на АС - Хасково, преюдициално запитване за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62/ ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, дали предвиденото в този член изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива, не допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение, че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Решаващият състав е посочил, че разглежданият спор е идентичен от правна и фактическа страна с поставения пред СЕС, поради което е спрял производството по делото до приключване на производството по дело С-61/23 г. на СЕС. Определението е правилно. Предметът на настоящата проверка предполага произнасяне по правилността на заключението на административния съд за наличие на основание за спиране на инициираното пред него като касационна инстанция производство, обосновано с отправеното по Дело С-61/2023 на СЕС преюдициално запитване. От ангажираните доказателства се установява, че пред първата инстанция, контрол върху чиито изводи осъществява административният съд, е Наказателно постановление № BG16052022/4000/Р8-560 от 15.11.2022 г. директора на НТУ за налагане на административно наказание „глоба“ за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, за извършено нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП. Преди да разгледа по същество спора за наличие на основание за спиране на производството и в контекста на развитите от частния жалбоподател съображения за приложимост на НПК, Върховният административен съд намира за необходимо да посочи, че оспорването на наказателните постановления се извършва по реда на специално създадения за целта Раздел V "Обжалване на наказателните постановления, решения, предупрежденията, резолюциите и електронните фишове (Загл. изм. - ДВ, бр. 10 от 2011 г., бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.)" от ЗАНН. Като първа инстанция се произнася съответният районен съд (Вж.: чл. 59 ЗАНН), а като втора и последна – съответният административен съд (Вж.: чл. 63в с.з.). С оглед предписанието на чл. 63в ЗАНН решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава дванадесета от АПК. В този смисъл, очевидно касационната проверка на съдебните актове, постановени по реда на ЗАНН, е уредена чрез института на препращането, като към НПК е реферирано единствено по отношение на касационните основания за отмяна, а към АПК - за всички други въпроси извън тях, към които логично се причисляват и случаите на спиране на производството. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. В Глава Дванадесета на АПК е поместена уредбата на касационното производство, каквото предвид фактите по делото, е инициирано пред Административен съд – Разград. Посоченият комплекс от правила не съдържа разпоредба, която да регламентира възможностите за спиране на делото, но чл. 144 АПК въвежда приложение на ГПК към неуредените в Дял Трети въпроси, поради което и доколкото случаят е именно такъв, решаващият съд правилно е съобразил предписанията на чл. 631 и чл. 633 ГПК. По силата на чл. 633 ГПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Република България. Въведеното с посочената норма императивно задължение позволява на всеки съд, пред който са поставени за решаване въпроси, които вече са били отправени до СЕС от друг съд и за които е необходимо исканото тълкуване, да спре производството по висящото пред него дело до произнасяне на СЕС на основание чл. 633, във връзка с чл. 631, ал. 1 ГПК. В случая, административният съд е сезиран с искане да прецени правилността на заключенията на първата инстанция по отношение на законосъобразността на акт за налагане на имуществена санкция, наложена на основание с чл. 179, ал. 3а ЗДвП. Съгласно чл. 179, ал.3а ЗДвП Водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на Закона за пътищата, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1800 лв. Същевременно, поставеният по дело С-61/2023 г. на СЕС преюдициален въпрос е във връзка със съответствието с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури на национална правна уредба като разглежданата в настоящото производство, с която се предвижда налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Очевидно отговорът на СЕС ще има пряко отношение и към спора по КАНД №64/2023 г. на Административен съд – Разград, поради което съдът правилно е спрял делото до приключване на производството пред СЕС по дело С-61/2023 г. С оглед изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд,