Определение № 2741 от 22.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1433/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Н. М. чрез процесуалния й пълномощник - адв. Р. Р., срещу определение № 1345/03.06.2024г. по в.гр.д. № 2347/2023г. на САС, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение по делото от 06.03.2024г. в частта за разноските, присъдени на ответника. Частната жалбоподателка счита, че определението е неправилно и необосновано. Поддържа, че в акта съдът е изложил мотиви по същество на спора, но липсват такива по направеното искане по чл. 248 от ГПК, като САС само бил посочил, че не е обвързан от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но не е посочил защо приема, че адвокатското възнаграждение на ответника не е прекомерно. Поддържа, че съдът не е отчел задължителните решения на СЕС и цитираната практика на ВКС, че възнаграждението следва да бъде съобразено с вида и качеството на извършената работа и фактическата сложност на делото. Не било съобразено, че пред въззивната инстанция е проведено едно съдебно заседание, не са събирани нови доказателства, а въпреки това присъденото възнаграждение е в размер, по-голям от този за първоинстанционното производство. Претендира отмяна на определението и отхвърляне на искането за разноски, а при условията на евентуалност - намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение. Ответната по частната жалба страна –„СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, е подала отговор чрез адв. В.-П., с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Изтъква, че присъдените като адвокатско възнаграждение суми са в размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба №1/2004г. с включен ДДС, съобразно съответната редакция на същата с оглед датата на сключване на договорите. Твърди, че това, че е проведено само едно съдебно заседание не рефлектира на обема на извършената от адвоката работа, още повече, че била и подготвена и внесена и насрещна въззивна жалба. Претендира отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на определението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Съдът намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна и в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. С обжалваното определение апелативният съд, сезиран с молба по чл. 248 от ГПК, е приел, че няма основание за изменение на решението му от 06.03.2024г. в частта за разноските, като е посочил, че не е обвързан съгласно решението на СЕС по дело С-438/2022г. от минималните размери по Наредба №1/2004г., но при преценка на размера му е съобразил, че делото касае спор за потребителски клаузи, отличаващ се с фактическа и правна сложност, обемът на действията, и с оглед тези критерии следва да определи справедливо и съответно адвокатско възнаграждение. Останалите изложени в акта съображения са по същество на въззивния спор и неотносими към претенцията по чл. 248 от ГПК. С въззивното решение САС е осъдил С. М. да заплати на ответника разноски в общ размер на 8 055,26 лв., включващи разноски за първоинстанционното производство в размер на 4814,26 лв. и 4240 лв. – разноски за въззивното производство. Разноските за въззивното производство са за заплатено по представения договор за правна защита и съдействие от 28.06.2023г. адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лв., без ДДС, а съгласно фактура №3430/29.06.2023г.- 4200 лв. с начислено ДДС, като за превод на сумата е представено дневно извлечение от „Банка ДСК“. За първоинстанционното производство договореното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита от 29.08.2022г. е в размер на 3415,26 лв. с ДДС, като за плащането му в брой е представена фактура № 3255/20.09.2022г. ВКС намира, че предвид изхода на спора, разноските следва да бъдат възложени на жалбоподателката, като следва да бъде обсъдено възражението й за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват и съдът при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното при определяне на размера на присъдено на ответника адвокатско възнаграждение, следва да се вземат предвид конкретни критерии като: високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, но да се отчете фактическата и правна сложност на делото, спорния материален интерес при осъществената защита. В случая е безспорно, че ответникът като небанкова финансова институция се занимава с предоставяне на кредити и в тази връзка съдебната защита по дела, свързани с основната му дейност, не следва да представлява затруднение за него. Цената на предявения иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, във връзка с който е обуславящия иск за нищожност, е в размер на 29 535 лв. И в първоинстанционното производство, и във въззивното, е проведено по едно съдебно заседание, като пред САС не са събирани нови доказателства, а процесуалният представител на ищцата – адв. Р. е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. С оглед горното съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и присъждане на възнаграждение, което по размер надхвърля 10% от търсената искова сума е прекомерно, както за първоинстанционното производство, където присъденото възнаграждение е 3415,26 лв., така и за въззивното производство, за което размерът е 4200 лв. Съобразявайки всички обстоятелства, свързани както с предмета на делото, осъществената защита и извършените процесуални действия, съдът намира, че справедлив и съобразен размер на следващото се адвокатско възнаграждение следва да се възприеме в общ размер на сумата от 4000 лв. за двете инстанции. С оглед горното следва да бъде намален поради прекомерност размерът на възприетото и присъдено адвокатско възнаграждение на ответника общо до сумата от 4000 лв. за двете инстанции, без да се засягат разноските от 40 лв. за държавна такса и 400 лв. за вещо лице, като общият размер на дължимите разноски от С. М. следва да е сумата от 4 440 лв., вместо присъдените от САС и възложени в нейна тежест разноски общо в размер на 8 055,26лв. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че частната жалба се явява основателна и обжалваното определение следва да бъде частично отменено, като бъде уважено направеното от страната възражение по чл.78, ал.5 от ГПК и размерът на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника бъде редуциран до сумата от общо 4000 лв. Горното налага частична отмяна на определението, допускане на исканото изменение по чл. 248 от ГПК, като бъде изменен диспозитива в частта за разноските за разликата над сумата от 4 440 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.