Решение № 217 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 367/2009 г.

Решение № 217 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 367/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Д. Н., гр. Ч. бряг, срещу въззивно решение от 17.10.2008 г. по гр. дело № 640/2008 г. на В. окръжен съд. С определение от 7.07.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона, изискващи тълкуване относно приложение разпоредбата чл. 214 ГПК /2007 г./ и допустимост на изменението на иска във въззивното производство с въвеждане на нови фактически твърдения по уредените с ГПК /2007 г./ правила. В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация Б. Д. С., В. Н. К., П. П. Х., П. Р. П. и С. Н. Т. не вземат становище. ВКС, състав на II г. о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното: С обжалваното решение на В. окръжен съд е потвърдено решение от 10.07.2008 г. по гр. д. № 146/2008 г. на Районен съд - М., с което е допусната съдебна делба на недвижими имоти - конкретно описани земеделски земи по плана за земеразделяне в община Р., с. Р., между Л. Д. Н., Б. Д. С., В. Н. К., С. Н. Т., П. П. Х. и П. Р. П. при квоти - по 1/6 ид. ч. за всеки от съделителите. Въззивният съд е приел, че ищцата по делото Л. Н. е завела иска за делба срещу останалите съделители, като е твърдяла съсобственост върху процесните земеделски земи по силата на наследствено правоприемство спрямо Й. К., поч. 1966 г. Имотите са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците му с план за земеразделяне с решение от 10.05.1999 г. Ищцата и ответницата Б са внучки на Й. К., дъщери на сина му Д. Й., поч. 1996 г. Останалите ответници също са внуци на Й. К. Въззивният съд не е зачел представения от ищцата договор от 26.08.1994 г., с нотариална заверка на подписите, с който Д. Й. и продал наследствените си права върху реституираните с план за земеразделяне земеделски земи на баща си Й майка си Б срещу задължение за издръжка и гледане на него и съпругата му. Приел е, че договорът не следва да се зачете и не се отразява на равните квоти на съделителите, тъй като няма характеристиките на договор по чл. 212 ЗЗД. С него се прехвърля не наследството като цяло /съвкупност от всички права и задължения, притежавани от наследника/, а конкретни имоти, за които няма данни да изчерпват цялото наследство. Освен това договорът не обективира продажба на наследство, а прехвърляне на имоти срещу задължение за издръжка и гледане. Последното обаче не е в изискуемата от закона форма - нотариална, която е за действителност. Решаващият съд е отказал да разгледа заявеното от ищцата във въззивната инстанция основание за изключване правата на ответницата Б давност няма, поради това, че е направено за първи път във въззивното производство и е недопустимо съгласно разпоредбата на чл. 214 ГПК /2007 г./. С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантните за изхода на спора правни въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288, ал. 1 ГПК, настоящият състав приема следното: Н. ГПК в съответствие с идеята на реформата за ускоряване на съдопроизводството въвежда редица преклузии за извършване на съдопроизводствени действия от страните, ограничава възможността да се предприеме изменение на основанието на иска - първото по делото заседание в първата инстанция и налага рестрикция за ползването на нови защитни средства пред въззивната инстанция, в т. ч. нови твърдения от ищеца, във връзка с основанието на иска. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. Изменение на основанието на иска, в т. ч. предявяване на ново основание с посочване на нови фактически твърдения, не е допустимо във въззивната инстанция. По основателността на касационната жалба. С оглед приетото по-горе по отношение допустимостта на изменението основанието на иска и въвеждане на нови факти и твърдения е неоснователно оплакването на касаторката за това, че въззивният съд не е разгледал заявените от нея факти във въззивната инстанция, изключващи правата на ответницата Б придобивна давност по отношение на притежаваните от последната идеални части. Следва да се има предвид, че предявявайки иска за делба, вкл. срещу Б. С., ищцата е твърдяла съсобственост и не е оспорвала правата в съсобствеността на тази ответница на основание придобиване по давност на идеалните и части. Предприетото изменение в обстоятелствената част на исковата молба и навеждането на нови факти - придобивна давност на идеалните части на тази ответница, изтекла преди завеждане на иска, не са били допустими във въззивната инстанция. Те не попадат в изключението - хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК. Ето защо в съответствие с процесуалните правила въззивният съд е отказал да разгледа заявеното от ищцата пред него основание за изключване правата на ответницата С. Законосъобразни са изводите в обжалваното решение и по отношение характеристиките на договора за продажба на наследство по смисъла на чл. 212 ЗЗД и за липсата на елементите от фактическия състав на този договор при представения от ищцата. Те са в съответствие с трайната съдебна практика, в т. ч. с ТР № 137а/55 г., ОСГК. Прехвърлянето на наследствени права с договор за гледане и издръжка, извършено по реда, предвиден за продажбата им, е нищожен. Въззивният съд е отчел, че нормативната уредба за продажба на наследство е особена и се отличава от предвидените форми за продажба. Договорът, на който се позовава ищцата, не е продажба, а друг и правилата на чл. 212 ЗЗД са неприложими, а липсата на изискуемата форма по чл. 18 ЗЗД, води до нищожност на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка гледане. В обобщение следва да се приеме, че обжалваното решение е законосъобразно и постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Ето защо то следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.