Определение № 517 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4834/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 вр. чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Образувано е по постъпила частна касационна жалба от А. В. С., чрез адв. Р. К., срещу определение № 16105 от 15.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 9636/2024 г. на Софийския градски съд, с което се потвърждава определение № 26959 от 01.07.2024 г. по гр. д. № 21182/2024 г. на Софийския районен съд за спиране на висящото пред него делбено производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради наличие на висящ преюдициален спор за собственост на делбения имот, чието разглеждане е от компетентността на окръжен съд.

Съгласно констатациите на въззивния съд, производството по делото е образувано по предявен от настоящия касатор А. С. иск за делба на недвижим имот - апартамент в [населено място], за който се твърди да е придобит по наследство при равни квоти от по 1/3 ид. ч. с ответниците Е. С. С. и А. В. С.. Последните са оспорили исковата молба в писмени отговори в срока по чл. 131 ГПК, като с подадения от А. С. отговор е предявен насрещен положителен установителен иск за собственост срещу другите двама съделители, основан на твърдението за придобиване на имота в изключителна собственост въз основа на осъществено в изискуемия от закона срок давностно владение. Изхождайки от данъчната оценка на имота в размер на 134 486,40 лв. и правилата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 104, т. 3 ГПК, районният съд е констатирал, че компетентен да разгледа иска за собственост е Софийският градски съд, поради което му е изпратил делото по подсъдност и е спрял делбеното производство до приключване на спора за собственост с влязло в сила решение.

Съгласно мотивите към обжалваното въззивно определение, изводите на районния съд са законосъобразни и в съответствие с установената съдебна практика по приложението на относимите правни норми. Въззивният съд е посочил, че цитираната от частния жалбоподател /сега касатор/ съдебна практика не е относима към конкретно разглежданата в настоящото дело хипотеза, тъй като касае случаи, в които искът за делба и новопредявеният иск за собственост на делбения имот са подсъдни на един и същ родово компетентен съд. Когато обаче двата иска са родово компетентни на различни по степен съдилища, то районният съд не разполага с правомощието да разгледа иска за собственост в делбеното производство и следва да го изпрати за разглеждане на съответния окръжен съд. Решението на последния обвързва страните и е обуславящо за изхода по делбеното производство, което обосновава извод за преюдициалност между двете производства по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Според касатора този извод е неправилен, като обжалваното определение следва да се отмени и делото да се върне на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на иска за делба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „ Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди въведените от страните доводи, защитни позиции и възражения, които да анализира в мотивите на решението? “;

2. „ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, като отговори на всички доводи във въззивната жалба, в качеството си на съд по съществото на спора, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи? “;

3. „ В случаите, когато част от съделителите в делбеното производство имат противоречиви интереси, но въпреки това са били представлявани от един и същ процесуален представител, който е подал отговор на исковата молба за делба от името на всеки от тях и този порок не е бил отстранен от първоинстанционния съд, като същевременно производството по делбеното дело е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, как следва да процедира въззивният съд, пред който е подадена частна жалба срещу определението за спиране на производството по делбеното дело при наведено оплакване в този смисъл и следва ли въззивният съд да се произнася по същество на частната жалба без да е върнал делото на първоинстанционния съд с даване на указания за отстраняване на констатираното нарушение, свързано с представителството на страните? “;

4. „ Установителният иск за собственост на имот, предмет на иск за делба, преюдициален ли е по отношение на делото за делба? “.

Първите два въпроса /идентични по своето съдържание/ се твърди да са разрешени в противоречие с постановките на т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, доразвити в практиката на касационната инстанция - решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 76 от 12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, II-ро г. о.; без коментар останала и приведената във въззивното производство съдебна практика: определение № 74 от 31.01.2011 г. по гр. д. № 727/2010 г. на ВКС, I-во г. о., и определение № 572 от 20.09.2013 г. по ч. гр. д. 5736/2013 г. на ВКС, III-то г. о. В условията на евентуалност касаторът поддържа да е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради наличие на неяснота в съображенията на съда.

Във връзка с третия въпрос се моли да бъде допуснато касационно обжалване поради значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото същият не е разглеждан в наличната съдебна практика. В условията на евентуалност се поддържа същият да е разрешен в противоречие с приетото в определение № 206 от 12.05.2009 г. по ч. гр. д. № 144/2009 г. на ВКС, II-ро г. о.

По отношение на последния четвърти въпрос се аргументира тезата за разрешаването му в противоречие с постановените от ВКС определение № 26 от 05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на I-во г. о., определение № 24 от 24.01.2022 г. по ч. гр. д. № 4640/2021 г. на I-во г. о., определение № 74 от 31.01.2011 по ч. гр. д. № 727/2010 г. на I-во г. о., и определение № 572 от 20.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5736/2013 г. на III-то г. о.

От ответниците А. В. С. и Е. С. С., и двамата представлявани от адв. С. А., са подадени писмени отговори, в които се изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като провери данните по делото, намира постъпилата частна касационна жалба за процесуално допустима като редовна, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. Изложените към нея доводи обаче, не обосновават предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане по същество поради следните съображения:

Поставените процесуалноправни въпроси под т. 1 и т. 2 от изложението не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, по смисъла на която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като неговите решаващи фактически и правни изводи намерят отражение в мотивите към постановения съдебен акт. В настоящия случай съдът е посочил основните защитни тези на страните, след което е изложил констатациите си по отношение на фактите и обстоятелствата от значение за разрешаване на възникналия процесуалноправен спор относно приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в първата фаза на делбата, като кратко, ясно и логично обосновано са обективирани съображенията му за потвърждаване на постановеното от районния съд определение за спиране на производството по делото. С това са удовлетворени изискванията към предмета на въззивната проверка по чл. 278 ГПК, съобразно дадените разяснения в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Оплакванията за непълнота на мотивите към обжалваното определение поради това, че не били обсъдени поотделно всички цитирани във въззивната жалба актове на ВКС, както и че не било разгледано възражението, че предметът на спора за собственост е инкорпориран в предмета на делото за делба, не обосновават обратен извод. За да се приеме, че е изпълнено задължението за мотивиране на акта, в случая е достатъчно наличието на ясно обективирана позиция на съда по тези доводи, а именно, че цитираната практика не касае идентична на разглежданата хипотеза, както и че в случая съдът е процедирал съобразно установените в ГПК съдопроизводствени правила, като е отказал да се произнесе по иск, който не му е родово подсъден. Лаконичността на мотивите към съдебния акт не може да бъде приравнена на липса на мотиви, след като съдържанието им разкрива ясно и недвусмислено решаващите правни изводи на съда, както и съответните правни разпоредби, на които те се основават. Ето защо не може да бъде споделена и тезата на касатора за очевидна неправилност на въззивното определение в контекста на тези оплаквания.

Що се отнася до довода за липса на обсъждане на въпроса относно забраната страни с противоречиви интереси по делото да се представляват от един и същ адвокат, то те също не дават основание за възприемане на тезата за постановяване на въззивното определение в противоречие с горецитираната съдебна практика. Задължението на въззивния съд като решаваща инстанция е да обсъди не всички събрани по делото доказателства и правни възражения на страните, а само тези от тях, които са правно релевантни към стоящия за разрешаване процесуалноправен спор. В случая е изцяло неотносимо към предпоставките за спиране на делбеното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК да се обсъжда надлежното представителство на ответниците по делото. Освен това, касаторът не е легитимиран да предявява такова оплакване, доколкото преценката за това, дали интересите на ответниците по иска за делба са противоречиви или не, може да бъде извършвана само от самите тях. При наличието на представени по делото собственоръчно подписани пълномощни от всеки от ответниците в полза на представляващия ги адв. А., липсва основание за формирането на подобен извод и от страна на разглеждащия делото съд. В този смисъл касационно обжалване няма как да бъде допуснато по третия от поставените въпроси на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3, в условията на евентуалност - т. 1 ГПК, тъй като същият се явява изцяло неотносим.

Последният от повдигнатите въпроси също не обосновава предпоставки за касиране на обжалваното въззивно определение. Определение № 26 от 05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I-во г. о., не представлява относима към разглеждания казус съдебна практика - в него е дадено разрешение на въпроса относно приложимостта на основанието за спиране на делбеното производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и то е намерено за неприложимо в хипотеза, в която ответниците са предявили отделно и след срока по чл. 342 ГПК иск за собственост по отношение на делбен имот, след като вече са упражнили правото си да търсят защита по реда на тази разпоредба чрез възражение. Същото важи относно определение № 24 от 24.01.2022 г. по гр. д. № 4640/2021 г. на ВКС, I-во г. о. Определение № 74 от 31.01.2011 г. по гр. д. № 727/2010 г. на ВКС, I-во г. о., третира въпроса за допустимостта на иск за собственост, предявен от ищцата по дело за делба, в хода на производството по делба - въпрос, който стои извън предмета на настоящото производство. Същото се отнася и до определение № 572 от 20.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5736/2013 г. на ВКС, III-то г. о. - поставеният процесуалноправен въпрос е за допустимостта на установителния иск за собственост, предявен по общия исков ред, при наличието на висящо съдебно производство по допускане до съдебна делба, при идентичност на имотите и на страните между двете производства.

В хипотезата на предявен още с отговора на исковата молба по чл. 34 ЗС положителен установителен иск за собственост не може да бъде приложено даденото разрешение в определение № 26 от 05.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3981/2017 г. на ВКС, I-во г. о., и определение № 24 от 24.01.2022 г. по гр. д. № 4640/2021 г. на ВКС, I-во г. о., тъй като ответникът по иска за делба разполага с правото да избере по какъв ред да защити правата си и до изтичане на срока по чл. 342 ГПК липсва нормативно основание за ограничаване на това негово право. В делбата съдът действително дължи произнасяне по преюдициалния спор, който е от значение за извода налице ли е съсобственост, но по преюдициалните спорове не се формира сила на пресъдено нещо. Ако приеме възражението за основателно, съдът ще отхвърли иска за делба, но решението няма да има установително действие за това кой е собственик на съответния имот. Следователно, за заинтересованата страна е винаги налице правен интерес да търси защита по исков ред, така че силата на пресъдено нещо да обхваща и принадлежността на правото на собственост /например когато не разполага с документ за собственост на свое име и др./ - в този смисъл определение № 142 от 06.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1707/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. Същевременно с това, в съдебната практика, а и в правната доктрина, няма никакво колебание по отношение на това, че съединяването на искове в делбеното производство по реда на чл. 343 ГПК се извършва при съблюдаване на общите правила на исковия процес. Особеното делбено производство преодолява подсъдността и специалните изисквания относно съдопроизводствения ред, само когато преюдициалните въпроси са предявени чрез възражение. Когато обаче същите преюдициални въпроси са предявени като отделни, самостоятелни искове, то съвместното им разглеждане с иска за делба е подчинено на условията по чл. 210, ал. 1 ГПК - исковете да подлежат на разглеждане от един и същи съд и по един и същи съдопроизводствен ред - така и определение № 302 от 27.06.2016 г. по ч. гр. д. № 5449/2015 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 11 от 25.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3545/2020 г. на ВКС, II-ро г. о. Като е приел, че различната подсъдност на иска за делба и обуславящият го иск за собственост налагат изпращането на последния по компетентност на съответния окръжен съд и спиране на делбеното производство до приключване на спора за собственост с влязъл в сила съдебен акт, Софийският градски съд е постановил обжалваното определение в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,