Определение № 162 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2109/2019 г.

Производство по чл. 248 от ГПК. С молба с вх. № 2970/15.04.2020 г. адв. А. Д. Б., в качеството си на пълномощник на касатора-ищец И. С. Б., моли съда да допълни постановеното по делото решение № 49/06.04.2020 г. в частта му за разноските, като ѝ присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и за касационното производство. В молбата се поддържа, че с решението си съдът не се е произнесъл по това искане, като се изтъква и че по делото е представен договор за правна защита и съдействие „по реда“ на чл. 38 от ЗАдв. Ответникът Прокуратурата на Република България (ПРБ) не е подала отговор на молбата в срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК, изтекъл на 27.05.2020 г., съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ. Молбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тъй като молителката иска допълване (а не изменение) на съдебното решение в частта му за разноските, не е необходимо да е представен списък на разноските (т. 8 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Разгледана по същество, молбата е основателна. С писмено становище с вх. № 1194/06.02.2020 г., адв. А. Б., в качеството си на пълномощник по делото на касатора-ищец И. Б., е поискала присъждане на разноски, при условията на чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗАдв, по договор за правна защита и съдействие № 173745/02.04.2019 г. Претенцията за присъждане на разноски е своевременно направена – преди провеждането на 13.02.2020 г. на откритото съдебно заседание пред касационната инстанция (т. 11 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съдът обаче не се е произнесъл по така заявената претенция за разноски с касационното решение № 49/06.04.2020 г., като в мотивите към него погрешно е приел, че и двете страни не са претендирали присъждане на разноски за касационното производство. Също своевременно – още с касационната жалба на ищеца е представен и договорът за правна защита и съдействие № 173745/02.04.2019 г., в който е уговорено, че защитата на касатора-ищец се осъществява от адв. Б. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв, т.е. – безплатно. С касационното решение № 49/06.04.2020 г. съдът се е произнесъл по касационните жалби и на двете страни по делото, и като краен резултат е уважил иска за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата 10 000 лв., като го е отхвърлил за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 40 000 лв. При това положение, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена с настоящото определение – чрез допълване по реда на чл. 248 от ГПК на касационното решение № 49/06.04.2020 г. – да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца, адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и в касационното производство по делото, в размер, не по-нисък от определения съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС – с оглед цената на иска (1 730 лв.), но съразмерно с уважената част от иска (1/4), а именно – сумата 432.50 лв. В пояснение следва да се отбележи, че присъденото с касационното решение адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в полза на адв. Б. за първата и въззивната инстанция по делото е определно по същия начин, но е по-високо по размер (от по 465.24 лв.), тъй като с първоинстанционното и въззивното решение са уважени и искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетения на имуществени вреди, които не са предмет на касационното производство (респ. – в последното съотношението между уважена част и общ размер на претенцията е различно – по-малко, в сравнение с това пред долните инстанции). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение