Определение № 4261 от 20.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11846/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Образувано е по молба на ZAKLADY FARMACEUTYCZNE POLPHARMA S.А. POLSKA /“Фармацевтични заводи ПОЛФАРМА“ АД, Полша/, регистрирано в Република Полша, представено от адв. Василев, с искане за изменение на решение № 1349/09.02.2026 г. на Върховния административен съд по адм.д. № 11846/2025 г. в частта за разноските. Според молителя неправилно съдът е определил възнаграждението за юрисконсулт чрез съотнасянето му към размерите по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет без да съобрази фактическата и правната сложност на делото и осъществените от повереника на ответника действия на процесуално представителство. Черпи аргументи от новелата на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК. Позовава се на решението на СЕС по дело С-438/22. Търсеното изменение на решението е чрез намаляване на присъдените в полза на насрещната страна разноски до размери, съобразени с Наредбата за заплащане на правната помощ. В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК не е постъпило становище от насрещната страна -директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ София. С решение № № 1349/09.02.2026 г. на Върховния административен съд по адм.д. № 11846/2025 г. е отменено решение № 33673/15.10.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм.д. № 1873 по описа за 2025 г. и вместо него е постановено отхвърляне на жалбата на “Фармацевтични заводи ПОЛФАРМА“ АД, Полша против акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № П-22221123185331-004-001/15.03.2024 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София. Осъдено е полското дружество да заплати на Националната агенция за приходите деловодни разноски в размер 18 385.72 евро. Молбата е неоснователна. С решението, чието изменяне в частта за разноските се иска, съдът е разрешил спора в полза на касатора. Мотивите на съдебния акт съдържат правен извод, обуславящ присъждането на разноските от изхода на делото и разяснения за структурата на разноските и начина на определянето им. Доколкото в частта за разноските решението е с характер на определение, то и за изменянето му следва да са осъществени предпоставките на чл. 253 ГПК. Не са се променили обстоятелствата, при които е постановен съдебния акт и постановяването му не е резултат на грешка. Следва да се има предвид, че още с решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд на Република България по конст.д. № 3/2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.), е прието, че ГПК и ДОПК третират като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите като процесуални представители на страните, като осъществяваното от тях процесуално представителство е идентично. КС е определил като приемлив и израз на законодателна симетрия подходът за присъждане на минимално адвокатско възнаграждение в полза на страната, представлявана от юрисконсулт. Отсъствието на изискване за доказване на пряко направения разход в хипотезата на осъществено от юрисконсулт процесуална представителство не означавало, че такъв не е направен. Съдът е направил паралел с неопределеността на подхода и при определяне на размера на адвокатските възнаграждения с наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет. Следващото от т. 3 на решението на СЕС по дело С-438/22 задължение за националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени /на висшия орган на съсловната организация/ като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено /при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство/ възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски и то при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото. Исканата по реда на чл. 248 ГПК редукция на юрисконсултско възнаграждение /без да е направено възражение за прекомерност на възнаграждението/ е несъвместимо с принципа за добросъвестност по чл. 3 ГПК и то в хипотезата, когато при равностойна на тази на юрисконсулта процесуална активност на процесуалния представител на ДЗЛ, се претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размери съпоставими с определените от съда за юрисконсулта и очевидно съпоставени с размерите по Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа. Сочената от молителя редакция на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК от ДВ бр. 17/2026 г. е неприложима по време при разрешаването на спора за разноските по делото. А в приложимата редакция не съществува основание разноските на администрацията за юрисконсултско възнаграждение да се определят в размерите по Наредбата за заплащане на правната помощ. Съдът подържа позицията си от решението за правото на НАП на разноски в размера по съдебния акт. Воден от горното, съдът