Решение № 6009 от 02.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1373/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. К. М., гражданин на Камерун против Решение № 37099 от 11.11.2025г. по адм. дело № 9422/2025 на Адм. съд - София-град. Със съдебното решение е отхвърлена жалбата на кандидата за закрила против Решение № 4536/14.08.2025г. на Председателя на ДАБ при МС, с което е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на жалбоподателя, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Касаторът, чрез процесуалния си представител твърди, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробни съображения, че съдът не е съобразил бежанската история и актуалната обстановка в страната на произход и е допуснал нарушение на нормите на Закона за убежището и бежанците при преценка за липса на основания за предоставяне статут на бежанец или хуманитарен статут. Моли за отмяна на съдебното решение и на административния акт. Ответникът - Председател на Държавната агенция за бежанците, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена при наличие на процесуалните предпоставки за нейната допустимост. Административният съд е установил, че Н. К. М. е гражданин на Камерун, [заличен текст], неженен. Влязъл е в България нелегално през Турция, докъдето е стигнал с редовно издадена виза и национален паспорт. От там е опитал да замине за Франция с влак и подправен документ да право на пребиваване. Заловен е в България. Съобразявайки данните от интервюто пред административния орган и изложеното от кандидата за закрила в съдебно заседание, съдът е приел за установено, че лицето членува в основната опозиционна партия в страната и има основание да се страхува от преследване поради политическо мнение и/или убеждение, но фактът на преследването не е доказан. Установено е също, че въпросната партия - Социалдемократическият фронт е основната опозиционна партия в Камерун, а Парламентът в Камерун е доминиран от Камерунско народнодемократично движение, начело с Президента Бия, който управлява от 1982г. Бия е обвиняван от ООН в репресии срещу опозицията и журналисти и лидерите на гражданското общество. Съдът е счел, че представеното обявление за издирване не води до извод за реално преследване към момента на подаване на молбата, тъй като същото е от дата 13.01.2022г., а след тази дата на лицето са издадени документи за самоличност – паспорт № от [номер] от 24.01.2022г. и лична карта № [номер] от 11.11.2021г. Налице са данни и за множество напускания на страната, както и издадената виза за Република Турция от 22.04.2025г. Поради това съдът е счел, че жалбоподателят цели да се установи в европейска страна, където се зачитат човешките права, но това негово желание не е предпоставка същият да получи статут на бежанец. Поради това отказът на административния орган за предоставяне статут на бежанец е счетен за правилен. Като такъв е преценен и отказът за предоставяне на хуманитарен статут, като съдът се е позовал на приложените справки за ситуацията в страната на произход. Решението е неправилно. Бежанската история не е обсъдена в съвкупност с актуалната ситуация в страната на произход нито от административния орган, нито от съда, в резултат на което неправилно е приложен материалният закон. Изводите както на съда, така и на ответника не са съобразени и с установената съдебна практика. От съществено значение за предоставяне на статут на бежанец, съгласно ЗУБ и Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила и Женевската конвенция е съществуването на основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, политически убеждения или принадлежност към определена социална група. Преценката следва да е конкретна и съобразена с фактите, изложени в бежанската история. Задължение на търсещия убежище е да представи необходимите елементи за оценка на истинността на изброените факти и обстоятелства. В случая такива елементи са предоставени от жалбоподателя във връзка с твърденията му за преследване поради политическите му убеждения. Налице са доказателства, че спрямо него са предприети административни мерки в тази връзка. Съдът не е обсъдил тези доказателства в светлината на действителната актуална обстановка в страната на произход. Съгласно член 10, параграф 1, буква д) от Директива 2011/95 понятието "политическо мнение" обхваща по-специално мнение, идеи или убеждения по въпроси, свързани с потенциалните субекти на преследване, посочени в член 6, както и с техните политики или методи, независимо дали мнението, идеите или убежденията са били изразени в действия на молителя". Понятието трябва да се тълкува широко и може да обхване всяко мнение или въпрос по отношение на държавния апарат, правителството, обществото или политиката, независимо каква сила има или колко е вкоренено у молителя. От значение при преценката за преследване е не толкова какви са личните мотиви на молителя, а дали субектите на преследване считат мнението, идеите или убежденията за политически (решение на Съда на ЕС от 12 януари 2023 г., Migracijos departamentas, C‑280/21, т. 26 и т. 27). Директивата не предписва стандарта на доказване, който се изисква, за да може опасенията да бъдат считани за "основателни". В решението си по делото Y и Z обаче, /решение на СЕС от 5 септември 2012 г., Y и Z, C‑71/11 и C‑99/11, т. 76 и 77/ СЕС пояснява, че когато преценяват дали молителят има основателни опасения от преследване, компетентните органи следва да определят дали установените обстоятелства представляват или не заплаха, поради която съответното лице може с основание да се опасява с оглед на личното си положение, че действително спрямо него ще бъдат извършени актове на преследване. Директивата предоставя закрила не само на лица, които действително са били преследвани, но и на лица, които са изложени на опасност от преследване. Тя също така отразява разбирането, че заплаха от преследване може да е достатъчна, за да е налице нужда от закрила. Следователно не е необходимо дадено лице да е било преследвано преди да подаде молба за международна закрила; то може да се "опасява" от преследване в бъдеще. Освен това, пред касационната инстанция е представено съдебно решение на наказателен съд в Камерун, съгласно което кандидатът за закрила е обявен за виновен и осъден за извършени престъпления по - съучастие в струпване, трупов бунт, подбудителство към въстание, враждебност срещу родината. Предвид задължението на съда за цялостно и ex nunc обсъждане на положението на чужденеца, са необходими фактически установявания по повод представеното доказателство, които касационният съд не може да формира, предвид забраната на чл.218 АПК. Това налага отмяна на съдебното решение и на решението на административния орган в частта му по т.8 ЗУБ относно отказа за предоставяне на статут на бежанец и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне и пълна преценка на бежанската история. Включително административният орган и впоследствие съдът следва да обсъдят и преценят новопредставеното доказателства, неговата истинност и да преценят дали не се касае за несъразмерно или дискриминационно наказание по смисъла на член 9, параграф 2, буква в) от Директивата. При тези условия, съгласно т. 58 от цитираното по-горе решение на СЕС, националните власти следва при преценката на фактите и обстоятелствата по реда на член 4 от Директивата да проверят всички относими факти, свързани със страната на произход, включително законите и подзаконовите актове на страната на произход, както и начина на тяхното прилагане в съответствие с член 4, параграф 3, буква a) от Директивата. В рамките на проверката тези власти трябва по-специално да определят дали в страната на произход на молителя предвидените наказания се прилагат в действителност. Преценката дали жалбоподателят може, предвид индивидуалната си ситуация с основание да се опасява, че действително ще стане обект на действия на преследване при завръщане в родината си трябва да се извърши "бдително и предпазливо" /решение на СЕС от 5 септември 2012 г., Y и Z, C‑71/11 и C‑99/11, т. 76 и 77/. За целта трябва да се обсъдят и преценят всички относими факти, свързани с държавата на произход в момента на вземането на решение по молбата, информацията и документите, позволяващи да се определи дали молителят е бил или би могъл да бъде обект на преследване, както и индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя. Съгласно уточнението в член 4, параграф 4 от Директивата, ако се установи, че молителят вече е бил преследван, това е сериозен признак за основателни опасения на молителя от преследване, освен ако съществуват достатъчни основания да се смята, че преследването не би се повторило. От съществено значение е общата достоверност на твърденията на молителя, както и обстоятелството дали чрез политическото мнение, което е изразявал или чрез дейностите, които евентуално е извършвал, за да популяризира това мнение по време на пребиваването си в държавата на произход или след отпътуването си оттам, жалбоподателят вече е привлякъл неодобрението на потенциалните субекти на преследване в тази държава. Липсата на подробно обсъждане на изложените в молбата за закрила опасения за преследване и необходимостта от обсъждане на бежанската история в светлината на актуалната ситуация в страната на произход налагат отмяна на решението на административния съд. Тъй като такива нарушения са допуснати и в самото административно производство, това налага и отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново разглеждане на административния орган. При новото произнасяне следва отново подробно и конкретно да се прецени бежанската история на чужденеца, в съответствие с последната достъпна актуална информация за страната на произход и по-конкретно по отношение подхода на официалната власт към лицата, изразяващи различно от официалното политическо мнение. Административният орган следва да вземе предвид установената съдебна практика на Съда на ЕС относно понятията "политическо мнение", "основателни опасения" и "преследване". Съдебното решение е неправилно и по отношение отказания хуманитарен статут на Н. К. М.. По отношение на него действително липсват доказателства, че може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция. От съдържащи се по делото справки относно актуалното положение в Камерун, следва да се възприеме изводът, че действително не е налице и заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. В момента не е налице въоръжен конфликт съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в касационното производство справка относно актуалното положение в страната.Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия.Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе СЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., дело C-465/07. Не е надлежно обсъдена обаче разпоредбата на чл. 9, ал.1 т.2 ЗУБ, в светлината на изложените факти. Текстът на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Действително, наказателното преследване и наказване на обикновени престъпления по принцип не може да се характеризира като нечовешко отнасяне, освен когато съществуват специални утежняващи обстоятелства в подкрепа на допускането, че наказанието е очебийно несъразмерно. По принцип държавата определя подходящата присъда за престъплението и преразглежда присъдите. Независимо от това държавата трябва да гарантира, че задържаният е настанен при условия, които са съвместими със зачитането на човешкото достойнство, и начинът и методите за прилагане на мярката не трябва да подлагат лицето на страдание или изпитание, чиято сила надвишава неизбежната степен на страдание, присъщо на задържането. Тези обстоятелства също подлежат на изследване, с оглед новопредставеното пред касационната инстанция доказателство, съгласно което кандидатът за закрила трябва да бъде задържан под стража. Административният орган и съдът, ако преценят, че не са налице предпоставки за предоставяне на бежански статут, следва да обсъдят хипотезата на чл.9, ал.1, т.2 ЗУБ и да извършат преценка дали наложеното наказание не е явно несъразмерно и дали задържането под стража, предвид условията на задържане в страната на произход, би съставлявало изтезание по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд