Определение № 4893 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3024/2025 г.

Производството е по реда на чл.307 от ГПК. Образувано е по молба вх. № 260120/25.03.2025г. от А. К. Д., Д. Б. Д., „В. – 98“ ООД, „С. Е. С..“ ЕООД и „Б. Г. БГ“ ООД, чрез адвокати М. Д. и К. Б., за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, на влязлото в сила решение № 1939/03.12.2012г. по в.гр.д.№3095/2011г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решението на Окръжен съд – Перник по гр.д.№423/2009г. за уважаване на предявените искове по чл. 28, ал.1 от ЗОПДИППД (отм.). Молителите обосновават искането за отмяна на влязлото в сила решение с твърдения, че с окончателно решение от 21.05.2024г. по делото „М. и други срещу България“ (жалба № 67333/13), Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е констатирал нарушение на правата на молителите по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), като се е позовал пряко на констатациите в решение по делото „Т. и други срещу България“ от 13.07.2021 г. Сочат, че решението на ЕСПЧ от 21.05.2024г. е обжалвано пред Голямата Камара на ЕСПЧ и е станало окончателно на 23.09.2024г., откогато е започнал да тече и 6-месечният срок по чл. 305, ал. 2 ГПК. Претендират за отмяна на влязлото в сила решение и връщане на делото за ново разглеждане, при съобразяване на правните стандарти на ЕСПЧ в решението от 13.07.2021г. по дело „Т. и други срещу България“ (жалба №50705/2011г и шест други). Ответникът по молбата Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (с предишно наименование Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), правоприемник на ищеца в исковото производство – Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (КУИППД)) с писмен отговор, чрез процесуален представител Ю. В., оспорва молбата. Не е постъпил писмен отговор от представител на Прокуратурата на Република България. В молбата за отмяна е направено искане за освобождаване на молителите от заплащане на дължимата за производството държавна такса, по реда на чл.83, ал.2 от ГПК, поради липса на достатъчно средства за това. Към молбата са приложени: Декларации за материално и гражданско състояние на А. К. Д., Д. Б. Д., както и декларации от същите за липса на доход от търговските дружества – молители, дружествените дялове, от които са отнети; преписи от подадените в Търговския регистър декларации по чл.38, ал.9, т.2 от ЗСч. (за липса на осъществявана търговска дейност) от молителите – търговски дружества. С определение № 260007/17.06.2023г. първостепенният съд, като администриращ съд по молбата за отмяна, е освободил А. К. Д. и Д. Б. Д. от задължението за заплащане на дължимата за производството държавна такса. Със същото съдът не се е произнесъл исканията на „В. – 98“ ООД, „С. Е. С. .“ ЕООД, „Б. Г. БГ“ ООД. За да направи преценка за основателността на същите, настоящият състав на съда съобрази следните обстоятелства: Трайно установена е практиката на ВКС (определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. №810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. №114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.), според която гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Разяснено е още, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4 и чл.84 от ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 от ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително по общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009г. по дело „А.” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело P. и P. P. срещу П. (жалба №39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело T. – C. срещу П. (жалба № 48140/99). Прието е, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато е необходимо заплащане на държавна такса на гражданските съдилища. Само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. За да бъде направена преценката е необходимо да бъдат съобразени: размерът на таксите, в светлината на специфичните обстоятелства според случая; платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството, в който ограничението е наложено. Съгласно съображенията на СЕС, обективирани в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 G./F., принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тези случаи е необходимо националният съд да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. Разяснено е още, че в рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. При преценка пропорционалността, националният съд може да вземе предвид и размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, както и дали представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма; дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел; финансовите възможности на неговите съдружници или акционери, както и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Съобразявайки посочените критерии за принципа на ефективна правна защита, настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на молителите – търговски дружества „В. – 98“ ООД, „С. Е. С..“ ЕООД, „Б. Г. БГ“ ООД са налице основания за освобождаването им от задължението за заплащане на дължимата за производството държавна такса. В конкретния случай изискването за предварителното й внасяне води до нарушаване правата на дружествата на ефективен достъп до правосъдие и достъп до съд, по следните съображения: Задължението за предварително заплащане на дължимата за производството държавна такса произтича от закона и изпълнението му е необходимо условие за допускане до разглеждане на молбата за отмяна; предметът на производството е искане за отмяна на влязлото в сила решение по в.гр.д.№3095/2011г. на Апелативен съд – София, на основание чл.303, ал.1, т.7 от ГПК и решението по делото „М. и други срещу България“ (жалба № 67333/13), с което Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е констатирал нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) при разглеждане делото; производството за отмяна на влязлото в сила решение е единственият предвиден в закона ред за защита на накърнените права на страните в приключилото производство, а подаването на молбата е ограничено със срок; възобновяването на националното производство и преразглеждането на въпроса на национално ниво е посочено като най-подходящото средство за отстраняване на нарушението в съответствие с изискванията на чл.1 от Протокол №1 (пар.144 от посоченото по-горе Решение по делото „М. и други срещу България“ (жалба № 67333/13)); размерът на дължимата за производството държавна такса е 6 747,40лв.; търговските дружества не осъществяват дейност, а дружествените дялове на съдружниците А. К. Д. и Д. Б. Д. са отнети в полза на държавата. Изложените обстоятелства обосновават извод, че заплащането на таксата за производството съставлява непреодолимо препятствие за постигане на преследваната с молбата легитимна цел – отмяна на влязлото в сила решение, с което е допуснато нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). С оглед извършеното отнемане в полза на държавата на дружествените дялове на част от съдружниците в търговските дружества; липсата на извършвана от същите търговска дейност, съобразно обявяванията в Търговския регистър, както и обстоятелството, че ответник в настоящото производство е държавен орган (КОНПИ), упражняващ функции на публичен орган, преценката дали съдружниците имат финансова възможност да поемат таксата е лишена от смисъл. В този случай изискването за предварително заплащане на държавната такса за производството и нейния размер представлява непреодолимо препятствие пред достъпа на молителите до правосъдие. Не е налице изискуемото се разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел, като ограничението от финансово естество, в конкретния случай, ще доведе до накърняване на правото на достъп на молителите до съд и за защита на правото им да искат отмяна на влязлото в сила решение. Въз основа на изложеното, съдът намира, че искането на молителите „В. – 98“ ООД, „С. Е. С. .“ ЕООД, „Б. Г. БГ“ ООД е основателно, поради което същите следва да бъдат освободени от задължението за внасяне на държавна такса за настоящото производство. Съставът на Върховния касационен съд намира, че решението по делото „М. и други срещу България“ (жалба № 67333/13) на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), на което се позовават молителите, е влязло в сила на 23.09.2024г., поради което молбата, въз основа на която е образувано производството е подадена в предвидения в нормата на чл. 305, ал. 2 ГПК шестмесечен преклузивен срок (на 25.03.2025 г., съобразно правилото на чл.60, ал.6 от ГПК). Молбата изхожда от легитимни страни и отговаря на изискванията по чл. 306 ГПК, като съдържа изложение на основанията за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. Същата е вписана в съответната служба по вписванията, а молителите са освободени от внасяне на държавна такса за производството, поради което е допустима и делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание. МОТИВИРАН от горното съдът