Определение № 9781 от 08.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8624/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Р. К. К. –прокурор в Районна прокуратура (РП) - Шумен, чрез адв. Станчев, срещу Определение № 2528/15.06.2026 г., постановено по адм. дело № 342/2026 г. по описа на Административен съд – Хасково (АС – Хасково). В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила при неговото постановяване. Иска се отмяна на оспорения съдебен акт и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – административен ръководител - районен прокурор на Районна прокуратура – Шумен, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, при извършена проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 229, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С посоченото определение на АС – Хасково е оставил без разглеждане жалбата на Р. К. К. срещу Заповед РД/05/№ 52 от 20.02.2026 г. на административния ръководител на Районна прокуратура - Шумен, с която е отказано на прокурор Р. К. ползването на отпуск по реда на чл. 164в, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) за периода от 04.03.2026 г. до 04.05.2026 г. и е оставено без уважение заявлението – декларация на прокурор К., подадено на 16.02.2026 г. Съдът е постановил прекратяване на производството по делото на основание чл. 159, т. 1 от АПК. За да достигне до този правен резултат първоинстанционният съд е приел, че обжалваната заповед няма характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, тъй като се касае за волеизявление, което не е постановено въз основа на административноправна норма, поради което не може да възникне, да се развие или прекрати административно правоотношение. Определението е правилно. Изричната уредба на правния статут на магистратите се съдържа в Закона за съдебната власт (ЗСВ) – арг. от чл. 133 от Конституцията. АС – Хасково се е позовал на разпоредбите на чл. 330, ал. 1 и чл. 338, т. 10а от ЗСВ, регламентиращи правото на прокурорите да ползват отпуск за временна неработоспособност, за бременност, раждане и осиновяване, за отглеждане на малко дете, за кърмене и хранене на малко дете, при смърт или тежко заболяване на родител, включително размера на същия и реда за разрешаване на ползването му. Съобразил е, че съгласно чл. 339 от ЗСВ за неуредените в Глава седемнадесета въпроси се прилага КТ. Въз основа на горното е достигнал до заключение, че споровете във връзка с правата и задълженията, произтичащи от особеното правно положение на магистратите, в т.ч. и ползването на платен отпуск при раждане и отглеждане на дете, имат трудовоправен характер и се разрешават по общия исков ред на чл. 360 във вр. с чл. 357 от КТ. Предвид изложеното, изводът за недопустимост на търсената съдебна защита поради липса на индивидуален административен акт, съответно липса на предмет на предявената жалба е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Съобразно легалната дефиниция на чл. 21 от АПК административен акт е волеизявлението на административен орган или на друг овластен за това орган или организация, направени в качеството на носители на държавна власт. Необходимият признак за властническия характер на волеизявлението е това, че то едностранно поражда права и задължения за трети лица, независимо от тяхната воля – чл. 21 от АПК. Допълнителен признак съставлява непосредствената му принудителна изпълняемост със средствата на държавна принуда – арг. от чл. 276 във вр. с чл. 268 от АПК. Ето защо обосновано първоинстанционният съд е приел, че отказът на административен ръководител на орган на съдебната власт по смисъла на чл. 167 от ЗСВ да разреши ползването на платен отпуск не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, доколкото процесното волеизявление не е постановено въз основа на административно правна норма и поради това не може да възникне, да се развие или прекрати административно правоотношение. Наличието на годен за обжалване административен акт и правният интерес на жалбоподателя са положителни процесуални предпоставки за допустимостта на образуваното съдебно- административно производство от категорията на абсолютните, за чието съществуване съдът следи служебно. Липсата им обосновава извод за недопустимост на търсената съдебна защита, поради което АС – Хасково законосъобразно е прекратил образуваното административно дело. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение