Определение № 5768 от 10.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 339/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. Д. Т. и „Медицински център – д-р Антон Тонев“ ЕООД, чрез адвокат С. С., срещу определение № 2918 от 28.10.2024 г. по в.гр.д. № 1284/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е изменено решение № 1051 от 30.07.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В частната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на обжалваното определение като постановено по недопустима молба, доколкото ищцата не е представила списък по чл. 80 ГПК, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение, по подадената частна жалба приема следното: Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от надлежни страни /ответници по делото/, срещу определение на въззивен съд за изменение на въззивно решение в частта за разноските, което подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С решение № 1051 от 30.07.2024 г. по в. гр. д. № 1284/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, след отмяна на решение № 260141/13.08.2023 г. на Районен съд – Пловдив по гр.д. № 913/2018 г., са осъдени А. Д. Т. и „Медицински център – д-р Антон Тонев“ ЕООД да заплатят солидарно на Д. Г. Г. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени по повод извършена на 15.11.2016 г. планова хирургическа интервенция за уголемяване на бюста, чрез поставяне на силиконови импланти, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане. Съобразно този изход от спора въззивният съд е осъдил ответниците да заплатят солидарно на ищцата и сумата от 1069 лв., представляваща разноски за производството пред първа инстанция, включващи платена държавна такса и възнаграждение за вещо лице, както и сумата от 200 лв. – платена държавна такса за въззивното производство. Д. Г. е подала молба за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, като допълнително да ѝ бъдат присъдени разноски, сторени в първоинстанционното производство, до общия размер от 3 124 лв., описани в приложения по делото списък по чл. 80 ГПК. С обжалваното определение № 2918 от 28.10.2024 г. въззивният съд е приел, че молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е частично основателна. Изложени са мотиви, че в списъка по чл. 80 ГПК са посочени разноски в общ размер от 3214 лв., включващи 1969 лв. - възнаграждение за експертизи; 1200 лв. - адвокатско възнаграждение; 40 лв. - депозит за свидетели и 5 лв. - разноски за издаване на съдебно удостоверение. Представени са обаче доказателства само за част от претендираните разноски: на л. 690 от първоинстанционното дело е приложен документ за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.; на л. 155, л. 617 и л. 618 са приложени доказателства за внесен депозит за възнаграждения на вещи лица за сумите от 200 лв., 369 лв. и 300 лв. (в общ размер от 869 лв.); представени са също доказателства за внесено възнаграждение за разпит на свидетели в размер на 40 лв. и 5 лв. - за издаване на съдебно удостоверение. Прието е също, че са представени доказателства за платена сума от 600 лв.- хонорар по договор за правна защита и съдействие от 10.01.2018г., за която е издадена фактура № 60/11.01.2018 г., но описаният във фактурата договор не е приложен по делото, не е посочен и номерът на делото, по което е заплатено това възнаграждение. Въззивният съд е посочил, че с протоколно определение от 14.12.2022 г. хонорарът на всяко от вещите лица е завишен с 1000 лева, но не са представени доказателства по делото за внасянето на увеличения размер. Съдът е приел, че при тези данни общият доказан размер на разноските възлиза на 1914 лв. (платена държавна такса - 400 лв., адвокатско възнаграждение - 600 лв., възнаграждения за вещи лица -869 лв., разноски за свидетели - 40 лв., както и 5 лв. държавна такса за издаване на съдебно удостоверение). По тези съображения въззивният съд е изменил постановеното по делото решение № 1051 от 30.07.2024 г., като е присъдил в полза на ищцата Д. Г. допълнително сумата от 845 лв. – разноски за първоинстанционното производство и е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК за разликата до общо претендирания размер от 3 214 лв. Определението е допустимо и правилно. В случая, във въззивното решение е налице произнасяне по надлежно заявеното от ищцата Д. Г. искане за присъждане на разноски за първоинстанционното и за въззивното производство, съобразно изхода от спора, поради което подадената от нея молба по чл. 248, ал. 1 ГПК носи характеристиките на такава за изменението му в частта за разноските. Съгласно правилото на чл. 80, изр. 2 ГПК страната, която не е представила списък на разноските най-късно до приключване на съдебното заседание в съответната инстанция, няма право да иска изменение на решението в частта за разноските. Неоснователни са доводите, изложени в частната жалба, че ищцата Г. не е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, поради което молбата по чл. 248 ГПК е недопустима, тъй като списък на разноските, направени в първоинстанционното производство, е представен и приложен на л. 688 от делото. С атакуваното определение въззивният съд е констатирал пропуска си да присъди всички разноски, чието извършване е доказано в производството (т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), като законосъобразно е изменил постановеното от него решение, осъждайки ответниците да заплатят на ищцата допълнително сумата от 845 лв. Неоснователни са и доводите в частната жалба, че съдът не е съобразил изявлението на ищцата, направено във въззивното производство, че не претендира присъждане на разноски. Действително, в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд е направено изявление от процесуалния представител на ищцата, че не претендира разноски, като впоследствие е конкретизирано, че се претендират такива само за заплатената държавна такса за обжалване. Това изявление обаче касае само въззивното производство. Отказ от направеното искане за присъждане на разноски пред първоинстанционния съд не е направен, а такива изрично са заявени и се претендират, вкл. и с подадената въззивна жалба. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение